Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, моята история ще да е малко  по-дълга... Преди 6 години някъде получих за първи път ПА, която при мен се изразява с повръщане, после изпаднах в депресия и отключи тревожно разстройство с натрапливи  мисли, всичкото това се отключи според мен защото бях мъничка и се занимавах с едно момче, което моите родители, тогава не одобряваха, но това не ме спря криех се да се виждам с него и може би от стрес да не ми хванат, получих всичко това, борех се сама  може би 2 3 години. Как.ая се обезстраших  ходих на психиатър на психотерапевт, някак  закърпих положението.  В момента съм младо момиче на 25 години , имам си приятел, който  не е и той много подходящ за мен, но любовта е сляпа, та снощи отново имах може би от тревожност и натрапливи мисли повръщах цяла нощ, не успях да мигна дори, имах сърцебиене. Изобщо  имам чувството,че получавам ремисия. Постоянно дебна  и следя гаджето си, знам ,че съм досадна, но някак съм много властна искам всичко да контролирам. Обсебвам го, когато е с приятели мисля, че  не съм му интересна, напоследък дори не спим заедно. Все негативни  мисли. А, наистина искам да се оправя, моля Ви дайте ми адекватен съвет?

Здравейте!
Имам усещането, че вие всъщност не го искате този приятел. Сама казвате, че е неподходящ.
И много често се случва, когато единият партньор не иска другия, да проявява ревност.
Подмолната цел на тази ревност е да създадеш дискомфорт на другия и той да си тръгне, за да не поемаш вината от прекратяването на връзката. Ти не искаш връзката, но принуждаваш другия да каже първи, че не я иска.
И още нещо - след онзи случай с момчето, дето сте крили от родителите си, за вас е трудно да поемате вина.
А да искаш да си невинен е детинско желание. То ни прави инфантилни и пречи на това да бъдем щастливи. Защото щастието и вината вървят ръка за ръка.
А след онази борба и игра на криеница с родителите е възможно и да ви е трудно да се ориентирате в чувствата си...
НО  причините за ПА е на друго място. Това с любовните ви истории е само на повърхността. Има нещо по-дълбоко, което ви дестабилизира.
За ПА е необходимо детайлно изследване в терапевтични сесии и конкретна работа с тези дълбоки причини.
Поздрави!

Здравейте! От известно време има нещо, което ме терзае и много бих искала да получва Вашия професионален съвет. Става дума за отношенията между родители и деца, за които писахте по-рано. Съжалявам, ако въпросът ми е аналогичен на предходните, но все пак ще го задам. Става дума за следното: имам сестра с 9 години по-малка от мен, която живее в друг град на квартира, има мъж и малко дете. В момента разполагат с ограничени средства и често се налага да им помагаме. Със сестра ми сме от различни бащи, като биологичният ми почина преди няколко години, без да имам контакт с него през годините. Вторият ми баща (този на сестра ми) ме е отгледал от най-ранна възраст, но преди известно време и той прекрати контакти с нас (повторно отхвърляне за мен от баща), защото се разведе с нашата майка и с течение на обстоятелствата се създаде конфликтна атмосфера, която доведе до това...

Аз от друга страна също имам мъж и дете, като мога да кажа, че сме сравнително добре във финансов план. Често помагам на сестра ми като й изпращам пари или като ходим да ги взимаме и връщаме по няколко пъти в годината от техния град. Те не разполагат с кола. Често не разполагат и със средства да си поемат сами пътните, които ние с майка ми делим (често тайно и от мъжа ми). Това на свой ред започна да поражда конфликти между мен и съпругът ми, който е на мнение, че това не е редно и не желае да бъде повече ангажиран с транспорт, а и е против да се поемат разходи от типа на пътните. Основното, което ме мъчи, това е позицията на майка ми. Тя смята, че след като ние имаме възможности, няма нищо лошо в това да помагаме, а и самата тя нямало на кой да разчита. Аз също съм на мнение, че близките са за това, за да си помагат; но отзивчивостта за всичко сякаш с времето се превърна в тенденция, а тенденцията в ангажимент. Имам чувството, че дори и при най-малък отказ от наша страна да се отзовем и майка ми застава в отбранителна позиция, изисквайки от моя мъж да е адкеватен в ситуации, в които всъщност този на сестра ми трябва да бъде, но понеже той не можел това и онова, нещата не се случват в правилния ред.

До скоро имах перфектни отношения с майка ми, тя е и моята най-добра приятелка, но от известно време усещам напрежение и тревога, чувствам се сякаш ако откажа помощ ще стана лошата дъщеря и повече няма да ме обича. Може би е страх от още едно отхвърляне или не знам... Изпитвам вина само при мисълта, че няма да мога да бъда полезна с нещо на близките си и това ми пречи да съм пълноценна. Моля да ме посъветвате как да подходя, каква да бъде моята позиция, за да не си разваля отношенията с най-близките. Напълно разбирам, че всяка майка би желала и двете й деца да са добре и да водят пълноценен начин начин на живот, правейки всичко възможно това да се случи. Разбирам, че ситуацията е такава и за в момента нещата са трудни за сестра ми. Аз също проявявам емпатия и се стремя към това да съм подкрепа и опора на всички, но понякога се чувствам наистина на заден план.

Внимателно прочетох Вашия предходен пост за възможните причини за неразбирателства в семейната система и затова смятам, че е важно да спомена и отношенията на майка ми с нейните роднини. Тя има брат, с който никога не са били в топли отношения. Същото може да се каже и за майка й (моята баба), за която смята, че предпочита брат й, като и с нея не са особено близки. С партньорите си в живота също не е открила удовлетворение. Понякога си мисля, че проектира собствените си несгоди и угнетеността от разочарованията си, но не смея да й го кажа, защото знам, че ще я нараня. Винаги е казвала, че е благодарна на живота, че има деца като нас, с които има подкрепящи и пълноценни отношения. И аз мисля така, но се страхувам да не ги развалим, заради погрешни схващания и позиции. Благодаря предварително!

КЪРМЕНЕ, ОТБИВАНЕ И ПСИХИЧНО РАЗВИТИЕ
Здравейте!
Първо подчертавам, че мога да говоря само за психологически аспекти на кърменето, а кърменето е тема, която клони силно най-вече към педиатрията. Започвам с това, какво представлява човешкото развитие? Човешкото развитие е процес, в който ставаме все по-автономни и независими личности. Тоест - това е процес, при който ние се отделяме от майката, от семейството, от значимите възрастни и постепенно заставаме на собствените си крака.
За да разберем как стои въпросът с кърменето, искам да цитирам френската психоаналитичка Франсоаз Долто. Тя нарича гърдата „външна пъпна връв”. Вижте колко е точно и картинно това определение!  Докато сме на гърдата, ние все още сме с единия крак в утробата и това е очевидно. През гърдата и майчиното мляко ние се свързваме с тези усещания, тези миризми, тези вкусове, които сме имали и по време на утробното си развитие. А утробното съществуване е най-точно да го определим с представата за изгубения Рай. Там се чувстваме блажени, защитени и тотално задоволени. Това е съществуване отвъд желанията, защото нуждите са задоволени без наши усилия и в този смисъл не е нужно дори да желаем нещо. Достатъчно е просто да съществуваме.
Преминавам нататък, за да кажа, че отделянето от майката и стъпките към автономия е важно да минават по някаква логика, по някакъв ред. И редът е следния: когато преминаваме на следващо стъпало в развитието си,  добре е да направим тази крачка, ако  сме готови. Ако не сме готови, имаме тенденцията да стоим на предишното стъпало,  докато се подготвим, вземайки всичко, което е ножно да получим от там. Така че в  този смисъл можем да си представим, че дете, което не  преминава на по-горното стъпало /не се отбива/, все още не е подготвено   То може би има нужда от повече майчино присъствие и подкрепа. Така че ако детето ви твърде дълго се заседява на гърдата и трудно „излиза от утробата”, аз си представям, че е възможно то да се подготви, ако тенденциозно го гушкате, държите до себе си, до тялото си, така че да се насити и ПРЕСИТИ от вашето присъствие.  Дори си представям, че е възможно да правите това в една леко затъмнена стая, в която сте само с детето си и вие го гушкате, пеете му песнички, държите го до себе си до момента, в който то самото поиска да излезе от стаята. Щом поиска, не го задържате, а му се радвате. „Ооо, искаш да излезеш! Много добре! И аз излизам.”. Но до този момент сте изцяло на разположение. Телефонът и компютърът са извън стаята /не изключени, а отвън!!!/.  Не мислите за друго, освен за това гушкане. Смятам, че е възможно така детето да бъде нахранено емоционално и само да започне да тегли по посока на повече автономност, отделяне и излизане от психологическата утроба.
В психотерапевтичните  сесии не напразно питаме, как е протекъл процесът на отбиване от гърдата, а също и как е протекъл процесът на приучване към изхождане в гърне. Тези неща се случват горе-долу в едно и също време и символизират отделянето и правенето на стъпка към това, да си по-голям. И много е важно това да се е станало  без психологическо насилие. ...
Но тук има и още един важен фактор. Така, както детето може да не е подготвено за това отделяне, така също е възможно и майката да не е подготвена да пусне детето. Възможно е майката да има нужда от това дълбоко взаимодействие по някаква лична причина. Например ако тя самата се е чувствала недостатъчно захранена емоционално от собствената си майка. Тогава тя задържа детето дълго време на гърдата.  Не защото то има нужда,  а защото тя има нужда. Или както се изразява това в психотерапията, нейното „вътрешно дете” има нужда от повече емоционална топлина, от повече майчино присъствие, от повече гърда… От страна на майката са възможни и други причини: вкопчване в детето заради неудовлетвореност от партньора или дори баналното нежелание да тръгне отново на работа, защото там не се чувства добре…
Това е накратко моят опит да опиша основните психологически аспекти на кърменето и отбиването…
Поздрави!

А какво ще кажете за майка, която не желае да кърми? Изпитах облекчение, когато детето не искаше да суче, беше твърде малко и слабо и нямаше сила да суче, а след това привикна на лесното пиене от шише. Осигурявах кърма 10 месеца, не съм лишила детето. Фен съм на привързаното родителство, ден, нощ-ние се гушкаме, двавам всичко което мога, за да чувства, че е обградено от обич и сигурност.
За моите "бъгове" знам. Те не са важни.
От прочетеното обаче се замислям, че съм лишила детето от близост и ми става много тежко. Още повече, че близо седмица бяхме разделени, докато укрепне. Мога ли някак да компенсирам това време, в което не бяхме заедно, макар всеки ден да бях там и да държах малката ръчичка? Както и че не настоявах за истинско кърмене..

Здравейте!
Ситуацията ви е често срещана. Да се чувстваш принуден да помагаш на членовете на родителското си семейство за сметка на семейството, което си създал...
Много често в мои сесии задавам следния въпрос на клиенти: "Можеш ли да понесеш вината да се чувстваш щастлив и доволен от живота?" Във вашия случай отговорът очевидно е НЕ. Това, че имате финансови възможности, ви кара да се чувствате виновна пред майка си и сестра си. И дори може би понякога си мислите, че е по-добре хич да ги нямахте тези възможности. Така ли е?
И още нещо - лъжете съпруга си и си купувате невинност зад гърба му със семейните пари.
Тук не мога да давам съвети дали и как да помагате на сестра си. НО считам , че добрият вариант е да обсъдите това със съпруга си. Да му кажете: Чувствам се някак виновна пред сестра си и това не ми дава мира. Ти би ли приел да ѝ помагаме с еди колко си пари и по еди какъв си начин?
Интересно е как ще се чувствате по време на един такъв разговор? Хипотезата ми е, че ще изпитвате негодувание към майка си и сестра си.
И още нещо - сякаш в чувствата към сестра ви има прекалено много съжаляване, а от съжаляването до презрението има само една крачка.
При всеки въпрос за финансова или каквато и да е подкрепа е добре да казвате на близките си: "По такъв въпрос трябва да говоря първо с мъжа си. Не мога да го реша сама"...
Поздрави!

Здравейте. Приятно ми е.
Момиче съм на 19г, студентка. Не пуша, не пия или нещо друго, Живея с родителите си на 45-50г. Добри родители, дали ми всичко което могат, още от раждането ми, за да съм себе си и да правя това, което желая. Обичам семейството си и никога не съм мислила по друг начин.
От малка съм по-чувствителна от другите, което не се е забелязвало според мен, защото казват, че децата плачат и за най-малкото. Сега когато съм, така да се каже, зрял човек и разбирам, че има проблем Ви моля за съвет. Плача при най-малко повдигане на тон или показване на неудобство или гвяв от страна на друг човек към мен. Забелязвам, че се влошава и изпадам в неконтролируем плач дори за най- малкото. Днес се стигна до задушеност и замаяност. Получава се от най-малкото, бих казала неудобство за мен, или ядосаност на  друг, когато то е насочено към мен. Родителите ми не желаят да се отиде на специалист. Повлиява много на живота ми и обучението.
Примерна ситуация- забравям да свърша нещо, като да простря, родителите ми се ядосват, разбирам че съм забравила, извинявам се, свършвам го, променя се тона на родителите ми заради това, че съм забравила и вече имам сълзи в очите.
 Моля Ви за съвет. С уважение: Митова.

Здравейте!
Наистина е нужна среща лице в лице. Иначе няма как да разберем за какво/за кого/ всъщност плачете.
Терапията се базира върху разбиране, което идва от вашето лично споделяне, от спомените, от сънищата, от фантазиите...
Не можем нещо толкова конкретно и толкова лично да го отработим със съвети "по принцип".
Така че ако чувствате доверие, пишете ми на лични. Или се обърнете към дрег терапевт, който ви е препоръчан.
Поздрави!

Благодаря Ви. Ще помисля и ще Ви пиша, ако реша. С уважение: Митова

Здравейте!
Всеки човек,който е създал семейство, е добре да дава приоритет на съпругата/съпруга си пред членовете на родителското семейство.
Вие говорите за съпруг, който игнорира жена си и я обижда за сметка на сестра си. "Те двамата много се обичат". Какво ли стои в основата на тази тяхна "обич"! Но каквото и да е то, няма по-важна обич от тази, която дължим на партньора, с когото смятаме да създаваме деца. Тези деца е важно да стоят на стабилен фундамент, на два крака, а не на един. 
А вие какво да правите - трудно ми е да кажа, без да познавам ситуацията. Ако сестрата е благоразположена към вас, говорете с нея на саме и ѝ обяснете как се чувствате. Но ако тя иска да ви изтласка и съпругът ви се поддава, тогава положението е по-трудно. Може би е добре да отказвате да присъствате на подобни сбирки, където сте обект на подигравки, докато съпругът ви си промени поведението. Имам предвид - да си стоите в стаята... Разбирам, че и това е ужасно...
Въпросът тук е и за вашата лична история и вашето родителско семейство. Какво сте преживели там, което ви кара да се чувствате безпомощна пред  тази сестра?
Най-важно е да заживеете самостоятелно, дори и да ви е трудно в началото.
Поздрави!

Здравейте!
Това, което виждам тук е често срещано: бащата и дъщерята са свързани със силни чувства, в които прескачат и еротични искри. И бащата не може да допусне зет си. Зад неговите подигравки и обиди най-вероятно се крие агресия към съперника, който му отмъква любимката.
Така че в случая и вие сте потърпевша.   Мъжът ви ви пренебрегва заради дъщеря ви.  Много хора смятат, че това е едва ли не нормално: да даваш приоритет на децата си пред партньора си.  Практиката показва, че това е вредно за всички в семейната система.  
Изобщо - има едно правило за семейните коалиции: вертикалните коалиции /тези между хора от различни поколения/ са вредни: например коалициата баща-дъщеря, баща-син, майка-син , майка-дъщеря, дядо/баба и внуци. Те действат разрушително за семейните отношения.
Хоризонталните коалиции /тези между хора от едно поколение/ са градивни: например коалицията майка-баща, братя-сетри, баба-дядо. Те действат здравословно на системата.
Във вашия случай би било добре, ако започне един процес на осъзнаване. Надявам се това, което ви пиша, да послужи за начало на такъв процес.
И в един момент мъжът ви да чуе от дъщеря си: "Татко, ако не престанеш да обиждаш съпруга ми, няма да идвам повече"...
А като следваща стъпка мъжът ви да осъзнае простата истина, че най-важния човек в живота му сте вие, а не дъщеря му.
Поздрави!

Здравейте!
Вие правите всичко най-добро за детето си. Имам предвид особено това гушкане.
Когато детето е откъснато от майката непосредствено след раждането и е стояло в кувьоз или просто не  с нея, чувството за страх и изоставеност е огромно. Имам възрастни клиенти с такъв старт в живота, които още се страхуват да минават покрай остъклени стълбищни  площадки или през стъклените въртящи се врати на моловете. Те си носят още онзи страх, който са преживели в кувьоза. Описват чувството така: "Сякаш съм захвърлен сам в студения космос и няма кой да ме чуе"
В такива ситуации на нас хората на помощ ни идват думите.
Добре е, докато гушкате детето си, да му разказвате тази история: "Когато се роди, лекарите прецениха, че е добре да постоиш сам и на системи. Системата е нещо като тръбичка, по която тялото получава храна. Също както когато си бил в корема на мама. Там също си получавал храна по една тръбичка. Нарича се пъпна връв и стига точно тук /показвате пъпа/. А тръбичката за системата се слага ето тук. /показвате къде/. И ти получаваше така храна, но си искаше храната от мама. И мама ти изцеждаше мляко и ти започна да се храниш. А аз много исках да си те гушна. И ти също искаше. И когато излезе от там и те взех, знаеш ли колко много съм те гушкала!?! Нагушках те за всичките тези две седмици. И до сега много се гушкаме с теб."
Това е най-важната история за детето ви. И е от голямо значение, когато му я разказвате, да сте спокойна, а да не влизате в ония чувства и да се разплаквате. Защото плачещите майки не са подкрепящи, а по-скоро децата имат чувството, че те трябва тях да подкрепят. Най-важното в тази травматична история е това, че накрая детето е при мама и тя го гушка. На това е нужно много да се наблегне, за да е ясно, че травмата беше преди време и ние излязохме заедно от нея.
Поздрави!

Здравейте, имам син на 4 години, почти на 5. Когато му поставим някакви ограничения, много често реагира бурно и емоционално. Притесненията са ми свързани с това, че понякога в такива моменти започва да говори следните неща: Ще скоча през прозореца, искам да умра, да ме заровите в гроба, да ме няма вече, ще се кача на стълба и ще скоча от гардероба да си счупя костите и т.н. Няколко пъти се е случвало да се втурне към прозореца и да се опитва да го отвори. Ясно ми е че е нужна бдителност в такива моменти, но освен нея, не знам как да реагирам на подобна манипулация - не мога да му кажа, ами добре скачай. Често думите са придружени с плач. Нямам идея откъде е запознат в детайли със смърта, нямаме починал наскоро роднина. Не гледа неподходящи за възрастта му клипове, но все пак имам и друго малко по-голямо дете, с което гледат телевизия за 7-8 годишни.

Здравейте!
това е поведение, на което е важно да обръщаме днимание като родители и като професионалисти.
Възникват множество хипотези и въпроси, свързани с тях,  които бих искал да ви задам:
- Има ли хоора от семейната система /до 2-3 поколения преди вас/, които да са приключили живота си със самоубииство?
-  Дали пък някой от вие двамата с баща му няма навика да заплашва, че ще умре? Например: Писна ми от вас! Заради вас ще вдигна кръвното и ще умра! ИЛИ Заради теб ще скоча от терасата!   Ако е така, виждал съм много деца, които получават импулс към рисково поведение, защото искат да изпреварят родителя: "По-добре аз, отколкото ти!". ОБЯСНЕТЕ НЕПРЕМЕННО НА ДЕТЕТО СИ, че това са само думи, пълни глупости и че то не бива да с страхува и че ще престанете да говорите такива неща. Ако го прави единия партньор /може би по-често това е жената/, добре е другият веднага да се намесва и ПРЕД ДЕТЕТО да казва: "Престани! Не съм съгласен/на да плашиш детето, че ще умираш!"
- същият ефект може да има върху детето и ако някой от родителите заплашва, че ще си тръгне от семейството, когато е ядосан: "Махам се! Оправяйте се без мен. Все едно не съществувам!". Добре е и тук детето да чуе същата реакция като по-горе: "Престани! Не съм съгласен/на да плашиш детето, че ще си тръгваш!"
- Дали в семейството има загубени или абортирани деца. Ако има абортирани, е добре да му кажете, когато ви заплашва: "Аз съм твоя майка. Аз те родих. И искам ти да живееш, колкото се може повече! Аз за това те родих." Това е добро като реакция и без да сте имали загуби на деца. Казвайте му такива прости неща. За децата е важно да чуват такива прости неща.
Помислете върху тези въпроси, които ви зададох..
Освн това: говорете с детето за тези негови заплахи, когато атмосферата е спокойна, а не когато ви плаши по този начин.  И в този разговор го питайте разни неща, но без да използвате въпроса "Защо?". Въпросът "Защо?" е типична родителска дума, която се възприема от всички нас не като питане, а като обвинение. Например: "Защо не си ял?" е упрек. А: "Виждам, че не си ял. Какво си правил през тези два часа?" е въпрос.
Това е важно: въпросът "Защо?" убива диалога.
Зигмунд Фройд казва, че всички сънища представляват реализация на желание. И дори когато възрастен човек сънува, че умира, много често този сън отразява чувствто, че не е обичан достатъчно. Сякаш изплува една типична детска фантазия: "Аз ще умра и тогава всички ще плачат за мен!". Защото детето си представя / и с право!!! /, че ако умре, ще липсва на мама и татко и те ще осъзнаят колко всъщност го обичат. А когато го ограничават си представя, че те не го обичат.
Така че вие можете да говорите с детето точно в този смисъл:
- Какво си мислеше преди малко, когато казваше, че ще скочиш от прозорца?
- Какво си представяш, че може да стане?
- Какво знаеш за хора, които са се самоубили?
Просто изслушайте детските отговори и детската концепция, без да ги осъждате и казвайте: Да, сега разбирам! И ГО ПРЕГРЪЩАТЕ!
От ваша страна е уместен такъв коментар:
- Тиси мислиш, че ако ти се карам, значи не те обичам. И сигурно си представяш, че ако престанеш да живееш, ще те обичаме повече. Това, обаче, не е вярно! Аз те обичам ето сега, когато си жив. И не е възможно да те обичам повече.
Добавте също, ако е вярно: "Ние и с баща ти понякога се караме, но много се обичаме."
Опитайте да казвате не "умираме", а "преставаме да живеем". Така съветва френската психоаналитичка Франсоаз Долто и на мен предложението ѝ ми звучи много смислено.
Това е за сега.
Поздрави!

Здравейте! Моят проблем е дисоциация, загуба на себе си.. разпадане на съзнанието, регрес.. до степен, 4е се 4увствам напълно мъртва, без кап4ица енергия, сякаш тялото ми не е мое, аз не съм аз..мозъкът ми не работи.. Преди 10тина години попаднах в страхотен колектив, със страхотни хора,от които адски много попих, дори супер много се идентифицирах с една от тях, и сякаш някак, без да искам 'взех' нейното тяло, нейния глас, на4ин на говорене, ;характер.. и в същото време бях на 100 процента себе си, както никога досега не е било! Преди 2, 3 години оба4е вси4ки тези хубави емоции поиз4езнаха, хората се поотдале4ихме (буквално и като връзка), и аз запо4нах да се дисоциирам..и да 4увам в главата си гласовете на майка ми и баба ми.. Сега ве4е, от месеци, направо се виждам, усещам, движа като тях.. все едно виждам света по техния на4ин.. Отношенията ми с тях винаги са били лоши. Майка ми винаги е била много агресивна, критикуваща към мен, брат ми и баща ми, винаги сме били лоши с нещо и виновни,докато навън е направо страхлива.. Никога не е била топла, емоционална..мисля, 4е не е способна на това..всъщност мисля, 4е и тя е дисоциирана, неистинска.. Баба ми (нейната майка), при която, и дядо ми, съм живяла много години, от 3 до шест, после от 10 до 12 и т.н.на пресекулки, беше..изискваща под4инение, вменяваща 4увство за вина, 4увство, 4е си й длъжен, настояваща да правиш нещата, които тя иска, да не правиш нещата, които ти искаш..задушаваща, съзависима.. ревнуваща, искаща ме за себе си.. Всъщност майка ми и баща ми са ме дали при баба и дядо на 3, след като съм била сама в болница, заради което (болницата..), мисля, съм се дисоциирала за първи път.. Това е най накратко.. И когато се виждам, усещам като майка ми и баба ми (и нямам собствена воля, собствено аз), имам усещането, 4е хората ме мразят, 4е ще ме отхвърлят, ще ми се подиграват, 4е съм адски грозна и т.н.. И ве4е съм в супер страх и паника, и напрежение, защото не 4увствам никаква връзка, с никого, и не 4увствам никакво себе си.. Какво можете да кажете за това?