Непонятни са ми тези гимназиални амбиции. В крайна сметка децата, които искат да се развиват, ще влязат в университет. И тук всичко приключва. Много бързо се забравят и гимназия, и частни уроци, и пътуване по час и кусур за тоя дето клати гората.
Представяте ли си, че има деца, които учат в обикновени провинциални гимназии и пак успяват да стигнат много далеч?
Представяте ли си, че има деца, които учат в обикновени провинциални гимназии и пак успяват да стигнат много далеч?
Амбициите са в повечето случаи за среда, не за някакви свръхпостижения. В нашия областен град има 2-3 училища в гимназиален етап, които горе-долу държат някакво ниво. Останалите да речем до 20-ина са колкото да се избута някакво средно и да се вземе нищо неозначаваща диплома, да не говорим за все по-нарастващия малцинствен дял на учениците в тях. Т.нар. образователна ножица толкова се е разтворила вече, че чак е гротескно. Напук на всички средства, които потъват по програми, осигуряване на устройства и т.н.
В София, да кажем, че изборът и възможностите са по-големи, но там всяка следваща година и випуските са все по-големи и по-големи и конкуренцията за желаните гимназии става все по-жестока.
Та така за амбициите...
