Тревожността, стресът и ниската себеоценка - как да се справим? Попитайте Ива Янчева!

Благодаря за отговора и вниманието.
Това, което казвате е така. За да бъда спокойна , имам нужда да контролирам хора, ситуации, събития.. Ясно ми е , че е невъзможно. Всичко, което не е обект на моето знание и въздействие, ме тормози и напряга. Ясно ми е, че не е здравословно най-вече за самата мен, след това за близкото ми обкръжение. Не желая да се превръщам в "командир". Бях се сдобила с това име, сещате се защо. Никога не съм крила, че съм неуверена, мазохистична и имам нужда от внимание сякаш съм едно голямо бебе, което всеки момент ще тупне от леглото. Ще опитам да успея да приложа техниката, която споделяте.

Здравейте.
Имам следния проблем със сина ми, който е тийнейджър на 16г.
Учи анимация и се занимава с рисуване(защото е задължително) от близо 2,6г.Справя се доста добре и израства с времето,но според неговите думи съучениците му(повечето от които рисуват от малки) са доста по-талантливи и с много по-голямо съмочувствие от него.
Обяснявах му как трябва да вярва повече в себе си и,че той се справя страхотно,но въпреки всичко той има много ниска самооценка за себе си.
Това толкова много се засили като усещане в него ,че от няколко месеца започна сякаш да изпада в  депресивни състояния,които го карат да се чувства нещастен и апатичен.
Ако дадена рисунка не се получи перфектна той веднага започва да смята ,че ето нищо не става от него и сега какво ще бъде бъдещето му...Започвам истински да се притеснявам за това негово състояние въпреки дългите разговори,които водим аз и баща му.
Мисля ,че сме му опора но въпреки това смятам ,че не сме достатъчни.Моля за съвет!

Здравейте.
Имам няколко въпроса.
Изборът да учи анимация негов ли е, или друг го е насочил?
Към днешна дата учи ли го с желание?
Извън училището има ли приятелства и други занимания?
Има ли брат или сестра? Във времето назад имали ли сте по-големи очаквания от сина си- добри оценки, дипломи? Как реагирахте, когато резултатите му бяха задоволителни?

Здравейте, Ина!
Аз се хванах за “ниската себеоценка” от заглавието на темата и искам да ви попитам за техники да разберем как ни е внушена и как да я преосмислим?
Цял живот нямам цел, нямам посока, нямам мечти. Имам готовност, желание и ресурс да свърша много, но винаги търся заданието да дойде отвън. Каквото и да помисля да направя, дори и да се въодушевя за момент,  много бързо го обезценявам до степен да го захвърля още на етап (тъпа) идея.
Винаги другите ми се струват по-добри. Скоро си дадох сметка, че се състезавам с всички, но едновременно - съответно обречено на неуспех. Проявявам черти на нарцисизъм, но и на силна емпатия - редуват се.
Родителите ми бяха крайно критични, нищо никога не беше достатъчно добро, за да заслужи тяхното одобрение, за похвала не става въпрос дори. Моите емоции се омаловажаваха чрез игнориране или отричане. В същото време бяхме много сплотено семейство, затова никога не се бях усъмнявала в правотата им.
Баща ми винаги е бил перфектен в моите очи; почина в трагичен инцидент преди 12г, тогава майка ми се впусна в активен живот, за да се “разсейва от мъката”. Накратко - останах без двамата, а критиката им звучи постоянно в главата ми, във всяко движение, което правя.
Майка съм на две прекрасни деца, имам страхотен съпруг, но не мога да се зарадвам на нищо от това, защото не съм направила никога нищо за себе си, а “обслужвам” сърцато чужди нужди, защото просто не знам какви са моите.
Това е най-общо, опитах да е кратко
Благодаря ви предварително за насоките!

Здравейте Ина.
Избора да учи анимация беше негов.Той сам реши ,че иска да се занимава с това.И сега му харесва наистина.
Към днешна дата учи това с желание,но се притеснява, че в училище не ги подготвят добре и той сам трябва да търси програми,инструменти и начини да достигне до по-добри цели.
Извън училище се среща с неговите съученици.До скоро ходеше и на спорт,но понеже е 2-ра смяна и за съжаление прекрати тези занятия.
Има сестра по-малка 13г.
Във времето- да имали ли сме по-големи очаквания към него за оценки и отношение към училището,защото беше много разсеян и не можеше да си организира времето,но със сигурност не сме издевателствали над това.
На задоволителните резултати винаги го подтиквахме да изисква повече от себе си.Може би тук понякога сме прекалявали и сме оставили у него някакво чувство за ниска оценка и несправяне с някои проблеми.

Здравейте и благодаря за въпроса!
Мисля, че половината от отговора се открива във въпроса Ви!
А именно - Вашите родители, които са били крайно критични към Вас, са допринесли за този Ваш перфекционизъм. Страхът Ви да започнете идва от това, че не вярвате, че ще задоволи Вашите очаквания. А може би не са Вашите? Може би дълбоко у Вас се обаждат гласовете на родителите Ви?
Помислете - техните високи очаквания ли се стремите да задоволите?
Ще Ви попитам направо - смятате, че не сте достатъчно добра да дадете на себе си ли? Мислите ли, че не заслужавате да получите?
След като си отговорите, моля Ви, върнете се в онази част на текста, в която описвате живота си сега - прекрасни деца и съпруг, чудесен живот.
Този мъж Ви е избрал, защото ЗАСЛУЖАВАТЕ, защото е видял у Вас тази уникалност, която е само Ваша…
Тези прекрасни деца - има ги, защото Ви има и Вас. Дори само за това - Вие заслужавате!
Сега помислете върху Вашата личност - назовете 10-15 положителни Ваши черти, дори и повече,… и после си дайте сметка как се чувствате след всичко, което изброихте. Ще бъдете горда, че това сте Вие.
И последно, намерете начин да поговорите с майка си, да ѝ кажете всичко, което Ви тежи.
Ще видите, че това много ще помогне да продължите уверена  напред.

Успех!🍀

Здравейте, госпожо Янчева! В момента съм много тревожна и под стрес! ,Благодаря, че ви има вас като хора на които можем да споделим и така нали казват споделената болка е половин болка! Роди ни детенце и вместо тези месеци да са изпълнени с много положителни емоции и хубави моменти, ние всеки ден се притесняваме по него! Това се казва притеснение, и въпреки, че не го показваме с мъжа ми открито то се усеща от околните! Детето първо се роди със завързана пъпна връв и в депресивно състояние. Беше пет дни в родилното и не ми го даваха, а то е имало за какво. Откриха му кистички в мозъка и незатворен артериален канал на сърцето! И като се почна едно ходене по мъките, по изследвания, по кабинети един след друг. И лекарите и те много добре ни уплашиха, та не знаем къде се намираме! Всичкото това почна да ми се отразява като параноя. Изпитвам като паник атаки и положението не е никак розово.

Здравейте,
Само мога да предположа колко Ви е трудно в този момент.
Вие сте още едно доказателство за силата на майчината обич и любов!
Съвсем нормално е да изпитвате тези притеснения и тревоги. Не се обвинявайте за това. Опитайте се да оставите емоциите си да се излеят. Ако Ви се плаче-плачете! Не задържайте това в себе си.
Не знам дали има правилен съвет за тази ситуация, но знайте, че Вие сте стълбът в нея.
Вашата сила и опора е движещата сила за всички около Вас в този момент.
Силната тревожност засилва възможността от поява на паник атаки. Знам, че в този момент да не се тревожите е невъзможно, но помислете дали можете да промените ситуацията по този начин. Не! Обратното. Децата усещат емоциите на майките си и ако са негативни, това им повлиява също негативно.
Не Ви съветвам да бъдете силна заради детето си, съветвам Ви да бъдете силна заради себе си!
Препоръчвам Ви индивидуални консултации с психолог.

Желая Ви сила и успех!

Здравейте, Ива.
Ситуацията при мен е следната:
Бременна съм в началото на 6м. и съм на 36год. Живея в София, но съм от провинцията, от по-големите градове. Разбира се дойдох да уча, както повечето и се запознах преди 10год със съпругът си, който е много добър и ме подкрепя във всичко.
Аз съм жена тип кариерист и ми беше трудно да се "пречупя" да решим с мъжът ми да имаме дете. Някак си, никога не съм искала да имам деца на всяк цена. И разбира се на работа имах падения и възходи, но никога не съм се предавала. Отделно последната ми работа, беше доста натоварваща и беше свързана с управлението на екип.С решението да си вземем апартамент на кредит и да си "направим" дете нещата доста се промениха в мен самата.
Преди това живяхме в къщата при свекърите ми и след сватбата ни, започнаха проблемите с налагането на свекърите за всяко нещо. Все едно сме малки деца ( нон-стоп ни следяха, къде, кога ходим, какво си купуваме, и абсолютно всичко. Пълен контрол). А аз съм свикнала от 18годишна да се справям сама. С 2 висши съм и родителите ми са ме научили да се справям сама и да взимам решенията сама за себе си. И така,  1 година след сватбата от толкова тормоз аз направих паник-атака и спрях да се храня и плачех. Психиатър ми изписа антидепресант. Пих го, докато не се преместихме в новия дом. Точно седмица преди пандемията. Аз и мъжът ми ме сме спирали да работим и тогава и това не ми се отрази зле. Имахме доста работа и аз бях ок с това.
Мина 1 година откакто заживяхме в новия дом и разбира се започнахме "опитите" за бебе - през 2021г стана от пърия път, но го загубих в 9 г.с...последва аборт. Някак си мина много бързо всичко това и постоях вкъщи 30дни болничен. Физически се чувствах по-зле от психически. Всички ми казваха "О, ама ти много добре го приемаш". И да, като цяло  го пирех "добре:, казах си, че така е било писано и не е нашето дете.
След 6-8 месеца, доктора ни каза "действайте" - е да, започнахме пак и беше февруари 2022г, забременях пак, но след 1 седмица, нещата приключиха (нарича се биохимична бременност). Ето тогава вече психически се съсипах.
От тогава страхът от провала беше неотлъчно до мен: постоятнно си казвах "Аз не ставам за майка, явно и не мога да износя едно бебе". Но това не ни отказа. Реших че 3-тия път е на късмет. Изчакахме още няколко месеца, и отидох на лекар отново, но в друга болница по препоръка. Там ме посрещна изключително добър лекар, рядко срещано явление в днешно време. И ми каза, че на тези години няма за къде да се бавим, ами да действаме, защото можело от първите 2 пъти да е станало от раз, но сега може и да отнеме повече време.
И така, започнаха се едни опити, едни ревове, след всеки цикъл и отключих рефлукс през септември 2022г, плюс факта, че мъжът ми си смени работата и нямаше как да пътувам за работа, защото аз не мога да шофирам и трябваше или да напусна работата (това както казах за мен е недопустимо) или да се разбера с шефа, да остана хоум офис. И 4 месеца, глад и лишения (а аз съм слаба) и такава тежка депресия, че започнаха най-големите ми проблеми в главата.
През февруари тази година, вече бях много изтощена и изтормозена от целия този глад, стрес и депресия, за която не направих абсолютно нищо, защото не трябваше да приемам никакви медикаменти.
И тогава стана чудото, видях (+) тест и до сега и за сега нещата вървят добре, с няколко изключения.
1: Страдам от тревожност, която е породена от перфекционизъм. Обмислям всяко едно нещо по милиони пъти, главата ми просто е каша и постоянно се тревожа и правя някакви планове за всеки ден, час и минута. Отделно не ходя вече и на работа, защото реших, че имам нужда от почивка. Е да, ама не - толкова много ми липсва всичко това, обичам да съм натоварена и да мисля за 1000 неща. Аз от своя страна реших, да използвам момента с бременността си, за да започна наш онлайн бизнес (който в момента е в процес на завършване).
2: Появи се и безсънието: още в началото като разбрах, че съм бременна. Представете си какъв ужас и радост едновременно изпитах. Ужасът да не го загубя и радостта, че все пак мога да забременея. И така се почнаха изследвания, тревоги и лекари.
3:Проблемите ми със стомаха обаче се влошиха и се влошават всеки ден. През първите 3 месеца, свалих 2 килограма, по разбираеми причини, беше ми лошо, гадеше ми се. След това ми мина гаденето, но подуването и газовете са с пълна сила.
И от тях не мога да спя, защото ми причиняват болка и дискомфорт, отделно се подувам много и ако изям 1 филийка с хляб, то все едно е цяла пица, бира, салата и торта да кажем.
Знам и осъзнавам, че стомаха ми реагира на психичното и емоционално състояние.
Някак си още не мога да свикна с това, че съм бременна и че корема ми расте. Винаги съм била с плосък корем и всяко едно неразположение и подуване ми скапва всичко. Направо ми се реве и ми се иска да се откажа от всичко.
Пробвах с какви ли не лишения и диети и т.н., пробиотици, и т.н. Повярвайте ми всичко.
Знам, че лишавам и бебето от полезни хранителни вещества и че това може да доведе до проблеми в него.
През 2021г започнах работа с психолог и ходих до май 2022г. Но преустанових ходенето там, защото успяхе да преодолеем няколко проблема, които бяха свързани с други мои притеснения ( свекърите).
Сега, няма как да ходя и да правя срещи, тъй като първо ми е много далече и второ, лятото ще съм при родителите ми в провинцията, за да се разнообразя, защото тук не издържам сама по цял ден затворена. Почистих и разчистих всичко в стаята за бебето.
Наясно съм и че няма как да приемам препарати и Ви моля за съвет с какво да започна. Имам капките на др. Бах Рескю Найт, от които успявам да заспивам, но не повече от 2-3 часа, а когато имам газове, не мога изобщо да спя. Ще отида другата седмица и на гастроентеролог.
Надявам се, че не съм пропуснала нещо.
Ще бъда благодарна за всяка една помощ.
Благодаря!

Здравейте!
В писмото си пишете, че не сте “искали деца на всяка цена”, вие сте жена “тип кариерист”. У мен се породи въпросът дали това няма връзка с несполучливата бременност.
Сигурна съм, че трудно се преминава през такъв момент, но мислите и чувствата на майката са много пряко свързани с плода, макар и в тези ранни фази.
Сигурна съм, че вече сте го осъзнали и сте променили отношението си към ситуацията.
У вас забелязвам много противоречия - съвсем естествено!
Ако досега сте била кариерист, отдадена на работата и кариерата, а сега в живота Ви предстои промяна на 180 градуса, абсолютно непозната за Вас, това засилва вашата тревожност.
Като майка ще Ви кажа, че едва ли някой се е чувствал 100% готов да бъде родител, едва ли не е изпитвал ужас от това, което предстои…
Затова… дайте си почивка. Укротете мисълта. Работата няма да Ви напусне. Цял живот Ви предстои именно това.
Преживейте емоциите около бременността, раждането и отделете време за това, за което не сте имала досега.
Ще видите, че много неща ще се променят от само себе си.
Бременността по начало е период, в който следват много промени. Липсата на сън е част от това. Предвид състоянието Ви съветвам да се допитате до лекаря, който следи състоянието Ви, за да ви назначи медикамент при необходимост.
Истински вярвам, че тази промяна за Вас оказва влияние върху начина Ви на живот и това ще се регулира с появата на малкия човек.
Не забравяйте, че мислите и емоциите на майката са много пряко свързани с плода.
Трябва Ви почивка. Дайте си я и се насладете на тези моменти. Не траят дълго
Ако ви е необходима допълнителна консултация, пишете ми!
Поздрави,
Ива

Здравейте Ива,
Аз съм жена на 35 г. и винаги ме е било страх от бъдещето, никога не съм предприемала действие без да направя план за бъдещето и да действам по него. Но вече се изморих.
След 12 клас се записах висшо бакалавър, магистър само и само да не напусна ученическият живот. Омъжих се на 21 г. като между семестрите работих, на 23г започнах първата си постоянна работа и месец след това разбрах, че съм бременна. Ходих на работа до 2 седмици преди раждане . Върнах се на работа 11 м. след раждането за да не си загубя работното място. След 7г. забременях за втори път отново по план и отново работех до последно и останах малко в къщи да го гледам детето. Чувствам се вече  ужасно, тежи ми много това че не мога да отделя време за семейството си. Имам чувството, че съм робот мислейки само за работа. Не се чувствам като майка и жена/съпруга. Обичам децата и мъжа ми много и вече в последните месеци усещам, че не отделям време на тях, когато съм вкъщи или готвя или чистя, нямам 10 мин. да си играя с децата. Искам да напусна вече след 12 г. Стаж в тази фирма и да си остана в къщи, за да угаждам малко на децата. Синът ми на 4г. плаче нон стоп, че не иска да ходи на градина или като е болен го оставям на кака му на 11 г. само и само да не отсъствам от работа. Иначе не сме зле финансово, мъжът ми печели добре. А аз работех до сега от страх да не оставам в нас без да върша нещо. Миналата година получих и паник атака а сега това чувство на вина ме побърква и не знам какво да предприема със семейния ми живот и професионалния.

Здравейте!
Хубаво е човек да прави планове за бъдещето, но е добре да е подготвен, че може и да не се сбъднат:))
В кръга на шегата и не съвсем - само днес е денят, в който можем да сме сигурни, че го има, че и ние сме тук.
Най-големият страх на хората е от неизвестното, обикновено в бъдещето нещата са неизвестни… неясни….несигурни.
Нека за миг си представим най-лошия сценарий за Вас… да останете без работа ( макар и за кратко).
Сега седнете и напишете всички негативи, до които ще доведе това
Сега избройте всички позитиви

Имате ли отговор вече?

Винаги има решение и никога нещата не са толкова сериозни, колкото са в нашите глави!

Поздрави,
Ива

Здравейте, Ива!
Много Ви благодаря за отговора.
Възможно е да има общо с несполучливата бременност.
Да, вече съм се променила много, но все още не мога да свикна с мисълта, че ще родя и ще стана майка и родител.
Послушах съвета Ви и отидох при родителите си: имат вила в планината и от около 2 седмици съм при тях и определено нещата се успокоиха и започнах да спя добре. Майка ми, много ме успокоява и ми дава сили доста.
С нея споделям притесненията си и има кой да ме поглези Решила съм да остана до края на август, за да се наслядя на свободното време и почивката.
Поздрави и хубаво лято!

Здравейте!

Много се радвам да прочета, че сте добре.

Бъдете здрава и леко раждане!

Здравейте, Ива!
Благодаря за възможността да си пиша с Вас тук. Изпаднах в много неприятна ситуация преди няколко дни, от която ми е трудно да се отърся и се чувствам много зле. Мисля, че имам някакъв много дълбок проблем в отношеинята с другия пол и сигурно е свързано с ниската ми самооценка, изгарящото чувство за самота и отчаяние. Но предполагам, че няма как да разгледаме тук всичко, затова ще разкажа само за последната случка. Направих си за пореден път профил в приложение за запознанства и от около две седмици си пишех с различни мъже там. Не знам защо много набързо се съгласих да изляза с един от тях миналия ден и да отида на гости. Не се правя на невинна, знам, че когато отидеш на гости при човек от другия пол, вероятността да се случи нещо сексуално е голяма. Така че очаквах това да се случи, както и се случи. Но това, което последва после много ме депресира. На него му звъннаха, че трябва да отиде да помогне на приятел, който е спукал гума. Първоначално той ме попита дали искам да отида с него и аз се зарадвах, че е готов да ме заведе там, но щом се качихме в колата той размисли и каза, че нямало смисъл да ходя, а по-добре да ме остави да вечерям някъде, тъй като не бях яла цял ден, и после да дойдел при мен. Аз се съгласих, че така е най-разумно и така и направихме. Мина повече от час и аз му писах "какво става", но не получил отговор. Не се притесних, защото тъй като ставаше късно, реших, че сигурно предпочита да се прибере и да спи защото на другия ден щеше да е на работа. Да, но като се събудих на другия ден, пак не ми беше отговорил и аз постепенно осъзнах, че няма да ми отговори сигурно или ще трябва да чакам да минат часове и дни, за да ми пише. Осъзнах, че за пореден път съм се излъгала за човека и съм била използвана. Не искам да звуча като жертва, просто наистина се чувствам използвана. Ядосах се много и му написах, че съм се заблудила за него и съм помислила, че е по-различен от другите мъже, но не е... и тогава той ме блокира, а ние не бяхме разменили никакъв друг контакт и аз вече няма как да се свържа с него. Това ми се е случвало вече преди и много боли. Въпреки че нито съм се влюбила в тоя човек, нито аз самата съм сигурна дали изобщо го харесах... изпитвам унижение и гняв. Дори към самата себе си, защото когато се видя с мъж тотално загубвам всякаква критична мисъл и съм готова на всичко. Сега не спирам да си повтарям лоши неща сама за себе си, дори слушам интервюта с разни неприятни особи, известни в ТикТок, които обясняват как, ако жена спи с теб на първа среща, значи е лека жена и не става за нищо. Слушам това и си представям как това момче, с което бях или някое друго си мисли това за мен. Чувствам се непосилна да намеря партньор за себе си. Изпитвам адско отчаяние, че няма кой да ме разбере и да поиска да вникне в душата ми. Аз дори не изпитвам удоволствие от секса и досега нито веднъж не съм изпитала, защото никога не ми е харесвало това, което правя. Никой не ме предразполага, никой не ме разбира и никой не се интересува от мен като личност. И някак си излиза накрая, че аз сама съм си виновна и това ме кара да се чувствам още по-зле...
P.S. До такава степен бях отчаяна, че даже се замислих дали да не използвам платени секс услуги, за да може поне веднъж в живота евентуално да изпитам удоволствие. Но, разбира се, такоав нещо би сринало още повече самочувствието ми и после ще се измъчвам от чувство за вина, защото мисля, че платената любов е нещо неморално.
Има едно момче, което изглежда сериозно, с което също писах и по принцип той предложи да се видим на разходка. Но аз се чувствам като премазана и дори не знам дали имам ресурс да се опитвам да изграждам нещо с него. Това също ме отчайва, защото се чувствам като тъпачка, която сама пропуска добри възможности за сметка на неща, които ѝ създават травми. Сигурно звучи егоистично, но и това свястно момче също ме дразни с нещо, защото имам чувството, че такива като него, които уж търсят връзка, изпитват твърде много жените и очакват нещо много голямо. Въобще, имам чувството, че мъжете искат всичко без да дадат нищо в замяна и да готови за най-малкото нещо да те зарежат. Нямам никаква надежда вече... Тази година ставам и на 30 и някакви коментари чувам как едва ли не трябва да се омъжвам и вече закъснявам. Много ми е тежко. Звучи адски смешно сигурно, но мисълта, че не мога да създам връзка и че никога не изпитвам удоволствие от секса на тези години, направо ме унищожава. Все едно съм изпуснала всичко и няма надежда за мен