Oнлайн консултации с детско-юношески психолог – задайте въпрос на Антоанета Георгиева

Здравейте имам близнаци на 3,2г, момче и момиче. Не ходят на ясла и градина.
Имам проблем с момичето. Късно свалихме памперса (на 2,9г), но стана от раз , дневен и нощен изведнъж, по желание и самоинициатива на детето. Не съм имала проблем със изпускания , освен първи , втори ден. Казваше си като и се ходи до тоалетна на вън , вкъщи направо отиваше сама без да подсещам, без да казвам  и си сядаше на гърнето. Преди 2,3 седмици реших да я заведа на балет , мислех че ще е добре да се раздели с мен , за един час ( неразделни сме постоянно и почти нямам помощ)   и това може да помогне после за адаптацията в градината в последствие. Ходи на балет 3 пъти , беше много радостна , излизаше превъзбудена от кеф , а вечер сънуваше кошмари и пищеше ,,каките ме драскат/щипят,, и подобни , първите два пъти имаше кошмари , третия път нямаше.  Третото ходене и се е допишкало по време на репетицията , едно момиче ,,кака,, я носеше на ръце към тоалетната, отидох и помогнах, върна се вътре. В този ден не успях да я разпитам всичко било ли е наред, по късно питах ,но каза само че иска пак да ходи и учителката се скарала на някакво дете и искала да го накаже на стената, но много и харесало всичко.  Това и аз го чух като чаках пред вратата.
От тогава , започна да се нааква 💩 в гащите по малко , след няколко дни явно се замърси и започна да я боли ,като пишка , 2,3 дни я боля , в този период започна и да се напикава, пускахме изследвания ,нищо не открихме. Мина и бързо , но все още, вече две седмици се напишква и ака в гащите. Седи напикана и не идва да ми каже , а преди една капка , ако се случи да се изпусне идваше да ми каже , с една физиономия тъжна , че се е изпуснала и да я преоблека. Сега въобще не и пука.  Какво ли не и казвах през тия две седмици, че е голяма , че не трябва така, като наака хубавите гащи трябва да ги изхвърлим, питах я в началото без да иска ли се изпусна и казвах че няма нищо, случва се. Дори казвах ,че на градина и балет , не мога да я заведа , защото се нааква. Тя много иска да отиде. Питам я вечер спокойно ,,защо , го прави,, , когато и обяснявам тя се лигави и не ме слуша нарочно. Изглежда , че ги прави тези изпускания нарочно, но не разбирам защо.  Моля дайте ми съвети , че вече не издържам с това положение. Предстои да започнат градина след седмица,  как ще я пусна , като се напикава и ака в гащите.
В градината не дават да се адаптира постепенно , с триста зора се уговорихме да ходят в началото до обяд , а не цял ден. Есента имаха 3 дни на ясла , през които повръщаха от рев преди яслата , спряха да се хранят и имаха регрес във всички умения определено време. Тревожността , да не ги оставя продължи до пролетта 8 месеца , след тези 3 дни на ясла, през този период не искаха да излизат с никой (баща , баба) , освен с мен , изкарваха ги пред блока , те се тръшваха пред блока за мен и ми ги връщаха много бързо в истерия.  Та мисля ,че и с адаптацията ще имаме огромен проблем .

Здравейте, имам дъщеря на почти 14г., средна от 3 деца, винаги е била много тиха и привидно спокойна. Казвам привидно, защото задържа емоциите в себе си и се притеснява да ги изразява. Постоянно трябва да прави нещо с ръцете, много обича анти-стрес играчките за мачкане, казва, че я успокояват. В по-ранната и начална училищна възраст забелязахме, че има проблеми- трудности с ученето, особено с математиката, имаше периоди, в които се изпускаше, но го правеше само вкъщи. Веднъж беше изпила почти цяло шише Панадол бебе и ходихме в спешното. Слава Богу нямаше последици. Посещавали сме всякакви специалисти- невролози, психолози, психиатър, логопед и няма диагноза. Казват, че е неуточнено разстройство в развитието. Оценката от психолога е леко забавяне в развитието. Иначе е самостоятелна вече, може да си приготвя аламинути, сандвичи. Няма проблем със самообслужването. При нея проблемите са от социален характер. Трудно и е общуването и комуникацията, говори тихо, гледа надолу, няма самочувствие и увереност. Понеже е леко закръглена, постоянно повтаря, че е дебела и грозна, което съвсем не така. Аз постоянно повтарям, че е красива и я питам какво да направя за нея, за да се чувства по-добре, направи си нова прическа с кичури, но това не и помогна особено със самочувствието. Много си говоря с нея. Не иска да посещава курсове, предложих и заедно да ходим на народни танци, хем заради движението, от което много имаме нужда, хем за социализация, но отказва, притеснява се от нови хора. Споделяла ми е, че не се чувства добре в компанията на много хора, мисли си, че всички я гледат и обсъждат. Може би, защото е ставала обект на подигравки в училище. Опитахме да сменим средата и училището, но стана много по-зле. Всеки ден се прибираше разплакана, започна да боледува често и поиска а я върнем в старото училище, защото и е познато и си има приятели. Макар и 2-3  момчета, има приятели,с които имат сходни интереси и разбирания и общуват в училище. Как да и помогна да е по- социална, да общува и с други деца, не само онлайн на английски /любимия и език/ , да има повече самочувствие. Забравих да кажа, че от малка има и страхове, - от животни-кучета и котки и от затворени тесни пространства. Освен това е леко непохватна, често се спъва, бърза да свърши задължението, дори да не е по най- добрия начин. Бърза на тестовете. Не е много ученолюбива. Учи само неща, които са и интересни. Обича да чете книги на английски, има няколко вече. Обича да танцува и да пее, но да не я гледа никой, дори аз, защото се срамува. Телефона ни е болна тема. Знам, че голяма част от проблемите са именно от телефона, защото е много привързана към него, като пристрастена е. Пробвахме с родителски контрол, пробвахме с телефон с копчета, само за връзка, пробвахме и да го прибираме като наказание. Пробвахме да го даваме и като награда. Нищо не помогна. Всеки път става по-зле, затваря се още повече в себе си, едва говори, плаче и т.н. След един такъв изблик говорих много с нея, че телефона е просто един предмет, от който ние не сме зависими и не е редно да плачем за предмети, защото не са живи същества.  Друго, което забравих да спомена е, че трудно изпълнява домакински дребни неща без да и напомням постоянно - като да си оправи леглото, да си подреди бюрото, да си вдигне чинията и т.н. Трябва да повтарям н-брой пъти, докато го свърши. Много се подценява за елементарни неща. Обича да каза - не мога. Доказах, че много неща може като опитва. Но пак и е трудно да го приеме. Цял роман написах. Моля Ви да ме посъветвате - работата с психолог близо година без прекъсване имаше обратен ефект при нея. Имам чувството, че тя се подценяваше още повече и правеше бели, защото се чувстваше различна. В училище получава подкрепа от психолог и ресурсен учител, но и това не и помага. Замислям се да потърся онлайн добър психотерапевт, тъй като живеем в малко населено място и нямаме възможност за често пътуване. Няма ТЕЛК, защото мисля, че това ще я потиска, взимаме само ЛКК от педиатър, за да посещава специалисти в училище.

Здравейте,
Разбирам напълно колко изтощаваща и тревожна е ситуацията, която описвате. Грижите за близнаци без сериозна подкрепа са огромно натоварване, а появата на регрес при дъщеря Ви – особено в такъв чувствителен момент – е напълно обяснима. От написаното личи, че тя е натрупала емоционално напрежение от няколко промени наведнъж: нова дейност (балет), раздяла с Вас и очакване за тръгване на градина.

Напишкването и наакването не са осъзнато поведение, с което детето да Ви наказва, а често срещан начин, по който малките деца показват тревожност или нужда от сигурност. Дори да изглежда, че „не ѝ пука“, това е защитна реакция. Много чувствителни деца регресират именно след стрес или претоварване, дори и когато преживяването е уж положително.

На този етап е важно да намалите напрежението около темата – временно да избегнете обяснения като „ти си голяма“ или заплахи с лишаване от нещо любимо. Вместо това, покажете разбиране: „Знам, че ти е трудно. Ще го преодолеем заедно.“ Може да върнете гърнето или да предложите тоалетната в рамките на рутината, но без натиск. Ако ѝ е интересно, използвайте книжки или играчки, свързани с темата.

Относно градината – ако има възможност, дайте си още малко време или обмислете поне поетапна адаптация за едно от децата. Ако това не е опция, подгответе се за труден старт, но се опитайте Вие да останете спокойната и предвидима опора. Адаптацията е процес, който изисква време и търпение, особено при по-чувствителни деца.

И не на последно място – грижете се и за себе си. Понякога кратка консултация с детски психолог може да помогне както на детето, така и на Вас, за да минете по-леко през този преход. Това, което се случва, е временно и преодолимо.
Поздрави и успех!

Здравейте,
Благодаря Ви, че споделяте толкова откровено — личи си колко много обичате дъщеря си и колко внимателно я наблюдавате. Случаят наистина е комплексен и наслагването на тревожност, ниско самочувствие, социална трудност и сензорна чувствителност изисква много деликатен подход. Напълно е възможно тя да има по-специфичен профил на развитие (напр. в аутистичния спектър, с лека форма), които не са били точно разпознати досега, особено при момичета, които често "маскират" трудностите си.

Разбирам желанието Ви да ѝ помогнете да се социализира, но настояването за дейности с нови хора може да я натовари допълнително. Засега заложете на интересите ѝ – ако обича английски, музика, книги – насърчавайте ги без натиск. Така може постепенно да намери "своята сила" и увереност. Увереността идва, когато детето се чувства прието такова, каквото е – без да трябва да се променя насила, за да „пасне“ някъде.

Относно телефона – вижда се, че той играе ролята на емоционален регулатор. Затова директното ограничаване засилва тревожността ѝ. Вместо контрол, опитайте разговор в стил: „Искам да разберем ЗАЕДНО какво ти дава телефонът и как да запазим това, без да ти вреди.“ Може да е трудно, но тийнейджърите се отварят повече, когато им се дава избор и отговорност, а не контрол.

Бих препоръчала да потърсите психотерапевт, който има опит с тийнейджъри със сензитивен профил, тревожност или затруднена адаптация. Добре е да бъде човек, който не само ще говори с нея, а и ще използва подходящи за нея методики.
Поздрави и успех!

Здравейте!

Имам момченце на 3 годинки, което посяга, когато е разстроено. Ако падне или се удари, искам да го гушна, да го успокоя, но той не ме допуска до себе си. Плаче и започва да удря, също и когато се разсърди за нещо. Как да постъпвам в такива ситуации? С говорене, обясняване, не се получава, с повишаване на тон- също. Имам също бебче на 3 месеца, но това не е от сега, а може би 1 година. Максимално се опитвам да обръщам внимание и на него, да не се чувства пренебрегнат. Таткото не му обръща много внимание. Винаги аз съм се грижела за него.  и може би подходът ми не е бил правилен. Обяснявала съм спокойно, не съм била строга, може би не съм поставяла ясни граници. Когато кажа НЕ, прави точно обратното.

Ще си радвам, ако ме насочите кой е правилният подход в случая. Благодаря предварително

Ще ви разкажа за моята първа и единствена любов. Любов, която не мога да преживея и до днес. Най-тежкото е, че знам — сам съм си виновен, че я пропилях. 😕
През пролетта на 2023 година, мисля че беше март, се запознах с нея. По онова време бях във връзка с нейна приятелка, но нито тя, нито аз имахме истински чувства. Срещнахме се само веднъж, но още в момента, в който я видях, нещо в мен се обърна. Допадна ми повече, отколкото трябваше.
След месец-два започнахме да си пишем в Instagram. Разговорите ставаха все по-дълги, по-лични, по-истински. Станахме близки. Тя тъкмо беше скъсала с нейния приятел. След седмица-две се видяхме и тръгнахме. Всичко беше толкова истинско, толкова чисто… Тогава бях сигурен — това е момичето на живота ми.
Всичко вървеше добре, докато не дойде период, в който родителите ѝ спряха да я пускат да излиза. Не разбирах защо. В главата ми започнаха да се въртят мисли, съмнения, страхове. Започнах да си въобразявам, че има нещо, което ми крие. Вместо да говоря с нея, вместо да ѝ вярвам, в мен се появи желание да ѝ го „върна“ — без тя да е направила каквото и да е лошо.
Излязох с друго момиче. И от този момент всичко се срина. Скъсахме. Скоро след това тя си намери друг.
Аз останах сам — с вина, болка и празнота. Отчаян, се натрових с лекарства и лежах в болницата една седмица. Плаках много. И тогава, и след това.
Дори и днес, почти три години по-късно, само мисълта за нея ме разплаква. Обичам я все повече и повече. Опитвах се да я заменя, опитвах се да продължа напред с други момичета, но не се получава. Сякаш никоя не може да заеме мястото ѝ.
Моля ви… кажете ми как мога да се справя с този проблем? 😕

Здравейте,
Синът ми на 7 и половина тренира футбол от 2 години. Справя се отлично-думи на треньор. Има около 50 изиграни мача и няколко турнира. В последно време обаче е в някаква дупка.  Играе със страх, няма спортния хъс, който имаше до сега. Определено е в някаква дупка. Говорим, говорим какъв е може би проблема, но не стигаме до никакви отговори. Само едно стресирано дете, все едно за първи път излиза на терен и рита топка. С децата на площадката не е така, на тренировки също се справя добре. Не сме от родителите, които порицават, карат в случаите на пропуснат гол. Не разбирам нито вината у кого, нито каква е причината за това… как да преодолеем тази “дупка” която вече е няколко месеца. Дори треньорът ни потърси за съвет, защото вижда разликата по време на тренировка и по време на официален мач.

Здравейте, писах ви на ел. Поща, благодаря!

Здравейте
Извинявам се за забавянето. Това, което описвате, е много често срещано поведение при децата на тази възраст. На 3 години детето още няма умението да регулира силните си емоции и когато е разстроено, тялото му „говори“ вместо него – чрез удряне, блъскане.

Когато не Ви допуска да го гушнете, не означава, че не Ви иска – а че в този момент нервната му система е претоварена. Вместо да настоявате за прегръдка, може да останете близо и спокойно да кажете: „Тук съм. Когато ти искаш и си готов, ще те гушна.“

Важно е обаче да има ясна граница. Тя може да звучи като например: „Разбирам, че си ядосан, но не ти позволявам да ме удряш.“ Ако продължи да го прави, спокойно хванете ръчичките му и повтаряйте границата, без обяснения и без повишаване на тон: „Разбирам, че си ядосан, но не ти позволявам да ме удряш.“

Това не е свързано с това "какъв" родител сте. По-скоро детето Ви има нужда от повече структура (ясни граници) и усещане за сигурност в моментите на силна емоция.

Ако желаете, можем да поговорим по-подробно как да изградите ясни граници, без да губите връзката с него. Но това може да се случи само по време на лична консултация.
Поздрави и успех!

Здравейте!
Болката от първата любов може да бъде много силна, особено когато е свързана с вина и неизказани чувства.
Но когато преживяването води до отчаяние или до действия срещу себе си, това вече е сигнал, че е нужна реална подкрепа.

Тази страница е насочена към теми за деца и родители, но Ви насърчавам да потърсите лична консултация с психотерапевт. Това е най-здравословната стъпка за Вас в момента.
Поздрави и успех!

Здравейте
Това, което описвате, много прилича на сценична тревожност, а не на липса на талант или мотивация.
Фактът, че по време на тренировките и на площадката играе спокойно, а на официален мач се „свива“, показва, че проблемът не е във футбола, а в напрежението от очакванията към него (или сам към себе си).

На тази възраст децата започват да осъзнават оценката – публика, родители, треньор, резултат. Понякога страхът „да не разочаровам“ става по-силен от желанието да играя.

В такива моменти е важно фокусът да се премести от резултата към преживяването. Вместо разговори от типа „какво ти е“, "какъв е проблемът" може да опитате с:
„Какво ти беше най-приятно днес на терена?“
или
„Кое искаш да пробваш по време на следващия мач, независимо от резултата?“
 
Понякога тази „дупка“ е просто период на растеж – детето минава от игра към осъзнато представяне. И с правилна подкрепа хъсът му може да се  върне.
Поздрави и успех!

Здравейте!
Дъщеря ми е на 2.5 г, първо и дълго чакано дете ни е.Роди се и по-рано, та може би от там тръгва и моята "вина" с не отделянето. Емоционална е определено. Изцяло ние с баща ѝ се грижим за нея, основно аз, той като почива се включва.Не сме я оставяли никога при баби ѝ дядовци или някой друг, винаги така сме съчетавали нещата, че да не се налага това. И сега го отчитам като евентуална грешка! Защото от както посещава ясла (вече 6 месеца почти, но поради честите боледувания има около 4 в посещения), тя все още не може да се адаптира изцяло. Храни се и спи там, участва в активностите, играе, танцува, пее, говори след яслата какво са правили, яли и т.н.Но пък всяка сутрин тръгваме с рев и "Не искам яслата". Но пък влезе ли вътре и цирка приключва. Както и да е, знам че има деца, които трудно свикват да са някъде без мама, но тази седмица започнаха да се случват странни неща.
Вчера една от госпожите ѝ ми каза, че когато са легнали да спят, тя не е заспала веднага и изведнъж е започнала да крещи, буквално без причина. Тя отишла да види какво става, дъщеря ми казала, че я боли. И ѝ показала, че се е ухапала по ръката 🤦 Това го е правила и пред мен периодично, пак без видима причина.Просто от "инат" т.к.
А днес като попитах има ли някакви проблеми или нещо, каза че е едно и също всеки ден. Цитирам: "В някакъв момент, горе-долу след закуската изпада в странни състояния за мен. Започва да плаче, крещи/вика и си повтаря "Мама и тати ще дойдат! ". Направо е плашещо на моменти за мен, а и за останалите деца. Те я гледат странно. Никой друг не се държи така".

Честно казано тя единствено приема така нещата, незнайно защо. От другите не съм чувала да е имало такива случки. Но започвам да се притеснявам за психиката ѝ, а и се обвинявам.. Като това, че винаги ми е била приоритет и винаги съм ѝ обръщала много внимание. Постоянно ѝ обяснявам някакви неща и се опитвам да ѝ показвам как да си изразява емоциите, по-възможно по-сдържан начин, без крещене, без истерии и т.н.Ние вкъщи не си крещим и не говорим на висок тон, та пример не е със сигурност.

Ще се радвам, ако получа професионалната Ви гледна точка. Благодаря!

Здравейте!
Тъй като описвате ежедневни силни реакции и самонараняване, е добре да се направи по-подробна консултация. Това не означава, че има сериозен проблем, но когато напрежението се повтаря всеки ден, е важно да се види какво го поддържа и как може да се регулира по по-здравословен начин. Препоръчвам да работите с детски клиничен психолог.
Поздрави и успех!

Когато тревогата на майката започне да говори вместо нея



Нервната система на една тревожна майка работи на високи обороти почти без почивка. И тук идва важният въпрос – какво усеща детето? Целият текст от Антоанета Георгиева по темата е публикуван в "Статии от специалисти". Прочетете го тук.

Здравейте Антоанета Георгиева.
Пиша, защото съм доста притеснена . Синът ми е на 5 години и напоследък:
настоява за подаръци всеки ден;
трудно приема „не“;
обещава да слуша, но след това не спазва;
често руши и хвърля неща;
не може да се заиграва сам и постоянно иска внимание.
Чудя се дали това е нормален етап от развитието или има нужда от оценка от специалист. Ще съм благодарна за професионално мнение и насоки как да реагирам по-правилно.
Презадоволен е като единствено дете.
Благодаря!