Онлайн подкрепа от психолог - на вашите въпроси отговаря Яна Кирова

Здравейте
Бих казала, че при проблеми с щитовидната жлеза, в случай на хиперфункция, тревожността е един от симптомите. Бих Ви посъветвала да се фокусирате върху ползата от приема на хормон за ЩЖ. ЩЖ определя ритъма ни на живот, интензитета на емоциите, влияе върху овулацията, месечния цикъл и способността за забременяване, тревожността и депресията, метаболизма и т.н. Мисля, че сама разбирате колко важна е нормалната функция на ЩЖ, а ако следата от миналото все още е елемент от този страх, препоръчвам да направите ЕМДР. Поздрави!

Здравейте, в нашето семейство имаме проблем с големия ни син на 21 години. Той винаги е бил на контра в семейство. Всичко беше със страшни мъки, подканяния, напомняния. Това продължава и в момента. Трябва все пак да призная, че се е поучовечил. В момента е студент 3 курс, отново има проблем с организацията на учене, няма стратегия, много е интелигентен, но отношенията ни -основно между него и нас с баща му са доста обтегнати. Искаше кола и да живее със съквартирант и докато не постигна целите си не ни остави на мира. Аз лично се чувствам психически насилена, заяжда се, държи тон на баща си - от сорта ти тъп ли си.. Случайно попаднах днес на един подкаст и установих, че всъщност най-вероятно той има опозиционно предизвикателно разстройство.  Обича да дразни и провокира. Пропуши, то в стаята пуши, то се кри в тоалетната. Мисля, че вееч посвикна да се съобразява, но за него като цяли не, не е не. Няма въпрос, по който да сме на едно мнение. Как бихте ни посъветвали да се държим с него. Всяка идея би ни била от полза. Не знам как да си оправим отношенията. В нашето семейство имаме братовчеди с шизофрения и биполярно разстройство и се притесняваме от някакъв подобен развой.

Здравейте,
Благодаря за споделеното.
Ако говорим за опозиционно предизвикателно разстройство, то се диагностицира от специалист в детска възраст. На възрастта, на която е синът Ви, говорим за модел на личностно поведение. За мен в случая е малко вероятно да става въпрос за шизофрения и биполярно разстройство, характеризиращи се най-общо казано със силни колебания в настроението, нарушена реалностна преценка, психотични епизоди, социална дезорганизация, защото той има цели, учи, настоятелен е и влиза в конфликти. По-скоро говори за липса на емоционална регулация, проблем с границите, силна опозиционност и др, които са свързани със семейната динамика - възпитание и граници. Защото той натиска, Вие поддавате, така разбира/научава, че натискът работи, което, от своя страна, трупа напрежение в отстъпващите и това впоследствие още повече влошава отношенията.

Какво може да приложите - когато синът претендира, че е голям, то той е голям не само за екстрите, но и за отговорностите. Когато човек е голям, колата е негово задължение. Ако той иска помощ, това се случва при взаимно уважение. При първата обида - разговорът приключва - заявявате го спокойно и не се обяснявате! Това е граница! Т.е. отношения на базата на взаимно уважение и граници. Оставяйте го да извърши своите грешки, пазите го само от големите, така ще натрупа личен опит - един от основните начини за израстване. Ако го спасявате от всичко, ще го направите безпомощен и, за жалост, неблагодарен. Ясни правила и отговорности вкъщи. Семейната терапия е най-добрият вариант. В случай че синът Ви откаже, ще е полезна за Вас като родители - ще Ви предостави повече инструменти и разбиране!

Здравейте!
Доколко е важно да работим нещо, което обичаме и ни вдъхновява? Какво бихте казали за човек, който е в 30-те си години, но не се чувства успешен и реализиран, и продължава да се лута и да не знае какво е неговото призвание, въпреки че е завършил престижен университет и не е спирал да работи?
А ако има професия, която ни "тегли" към себе си, но която ще понижи финансовия ни статут, да се откажем ли от нея?
Прочетох една теория в социалните мрежи, че ако една жена има проблеми с професионалната си ориентация, не знае какво да работи, пробва едно или друго и все нещо не й достига, означава, че има "бащина травма". Има ли някакъв резон в това?

Здравейте,

Любима тема!
Да намериш своята страст, предназначение, талант, както в случая Вие го разбирате, и да я работиш  - това е усещането за смисъл, израстване,  автономия и автентичност. Бих казала, да си на пътя на себереализацията си.
Ако фокусът е върху това, парите идват, те са логичен резултат от този процес. Ако превърнем парите в цел, тогава има много "ами ако", "ами ако се проваля, не стане, изложа...". Тогава най-вероятно колебанията ще нараснат и ще се откажем от стремежа, и ще се ориентираме към по-прагматични модели, например работа, която осигурява добър финансов стабилитет в живота ни, тогава ще търсим смисъл отвън. Този модел също работи. Зависи от Вашите нагласи и начин на мислене. Понякога ни е нужно  по-дълго време, за да намерим нашето предназначение и лутането също има своя смисъл - да научиш някакви уроци, да преодолееш някакви блокажи, да израснеш, за да си пълноценен в реализацията на смисъла си. Така беше при мен - това е по-дългият и труден път, но си заслужава!
Престижният университет само помага - учи на мислене, отношение, целеустременост, дисциплина и търпение - всички те са необходими, за да реализираме себе си! Що се касае до травмите, не бих обобщавала просто така - при всеки травмата има различно лице. Но със сигурност мога да кажа, че ако работим нещо, което ни прави неудовлетворени, непълноценни, отнема радостта ни, то ще бъдем такива във всички аспекти от нашия живот, а това в крайна сметка би било много тъжно, нали?

Идвам тук от темата "Как да обичаме себе си, ако не са ни обичали като деца" и първо искам да благодаря за статията и отделеното време.

Искам да попитам как да се справим с гнева и разочарованието към родителите, които са ни отказвали грижа и внимание като деца и продължават да го правят и днес? Като малка винаги са ми казвали, че ще ги разбера като порасна, но в действителност е точно обратното и продължавам да ги обвинявам за това, че са ме изоставяли толкова често - уж заради тежките 90-тарски години, но реално, за да ходят по купони и банкети. Често споменават, че това са им били най-хубавите години и някак с гордост липсата на родителска грижа към мен, сякаш е нещо нормално.

Към днешна дата нищо не се променило. Живея в чужбина и се прибирам за кратко по празниците един-два пъти в годината, като те продължават да избират да не прекарваме време заедно. Като им кажа, че това ме наранява - ставам прекалено изискваща. Като спра да се прибирам, пак съм лоша. Как да им обясня, че ако аз се държа с тях така, както те с мен, отношенията ни щяха да са много по-лоши? И като цяло, как да имаме нормални отношения при такива обстоятелства?

Благодаря предварително.

Здравейте,
Благодаря за споделеното. Трудна тема, признавам. Отношението към родителите се променя с нашата възраст и минава през различни етапи. Това, което може да Ви помогне, е да се опитате да разберете тях. В какви семейства са израснали, как са били възпитавани, какъв пример са получили, какъв е бил техният семеен модел. Така ще си отговорите на много въпроси. Това няма да Ви накара да се почувствате всеопрощаващи, обичащи и благодарни, но да разберете би било добро начало. Фактът, че във вените ни тече една кръв, все още не ни прави семейство, но не бива да забравяме, че без тях нямаше да ни има нас. В такива случаи се питам: "Какво би направила любовта?" и става по-лесно. Можете да извървите само Вашия път към тях. Не можете да направите повече, но това е достатъчно. Един ден, когато тях вече ги няма, ще бъдете в мир със себе си. Има шанс, докато ги има, и вярвам, че няма да го пропуснете.

Здравейте,
Не знам от къде да започна.Дъщеря ми е на 19 г, от около 3 години имате проблеми с нея, които минават през различни фази- депресия, ниска самооценка, липса на самоувереност,лека форма на булимия, заведена е на психиатър, за което продължава да ни обвинява. Посещавала е психолог няколко пъти, защото ние сме настоявали, имаше временен отрезвяващ ефект .Постоянно си сменя мнението и настроението.Сега е на етап не излиза с никакви приятели, освен да ходи в университета, един ден се самообвинявава как е имала всичко и е провалила живота си, другият ден реве на рамото ми, на следващият аз съм виновна за всичко, спря да поддържа външния си вид и липсва всякакъв живец в нея. Отчаяна съм, защото не знам какво да предприема.Съсипва се пред очите ми,не желае да посети психолог, а поведението й се отразява зле на цялото семейство. Аз мисля че не може сама да се справи, нито аз мога да й помогна. А и не знам към кого да се обърна.Какво бихте ме посъветвали?

Здравейте,

Благодаря Ви за писмото, разбирам притесненията Ви.
Периодът на юношеството, от който дъщеря Ви вече излиза, е много труден както за младия човек, така и за цялото семейство. Най-типична характеристика за периода е неустойчивата самооценка, тъй като периодът е свързан с криза на идентичността и логично емоционалната неустойчивост я съпътства, още повече влиянието на външната среда става водещо. Тук са важни моделите, които се следват, непрекъснатите сравнения и поради тази причина е много трудно да се затвърди един автентичен Аз и намери адекватна, подкрепяща го социална среда.
Какво да направите? Споделете Ваш личен опит и трудности, съпътстващи собственото Ви израстване - това ще приземи за дъщеря Ви Вашия образ и ще се свържете с нея на по-достъпно ниво. Също така ще създаде усещането в нея, че имате обща трудност, вместо "ти имаш проблем, който трябва да поправим, т.е. дефектна си". Това би омекотило съпротивата ѝ и ще създаде усещането за подкрепа, разбиране. Периодът е труден за всеки, който го преминава, и тези трудности го съпътстват в по-голяма или по-малка степен. Добре е и двамата родители да участват в процеса - ставата съмишленица. Можете да ѝ предложите първо Вие да се консултирате с психолог или заедно да посетите фамилен терапевт, като подчертаете, че това не е задължение за терапия, а просто за подкрепа на цялото семейство. Ако се получи, следващата стъпка мисля, че ще бъде по-лесна. В случай че категорично откаже, то Вие като родители е добре да посетите терапевт за насоки относно поведение и подкрепа. Накрая, но не по важност, за младия човек е от първостепенно значение, вместо съвети, да се валидират емоциите му. Не се притеснявайте, ще се справите. Просто усилията, полагани за децата, дават резултат малко по-късно, но винаги дават такъв. Ще се справите!

Благодаря Ви!

Здравейте,
Пиша по повод мой близък, който претърпя онкологично заболяване, което за сега е излекувано успешно.
Но изпадна в депресивно състояние, не може да се концентрира, затвори се, непрекъснато си пише с чат джи пи ти, търси отговори: защо се е разболял, дали няма пак да му се случи и да има проблеми...
Млад човек е, има семейство, работи, тренира, но не е същият жизнерадостен и енергичен човек, просто много често забива и гледа в една точка.
Близки искат да помогнат, но не се получава...
Какви съвети можете да дадете?

Здравейте,
Благодаря за споделеното и загрижеността Ви. Подобни заболявания са сериозно изпитание както за тялото, така и за психиката и често това е събитие, което променя възгледите и целите на човек за живота. Това, което бих посъветвала, е да открият такива групи за подкрепа, където и през преживяванията на другите това би помогнало да намери друг поглед върху преживяното, а неговата история може да е стимулираща за някой друг - това дава усещане че преживяното има някакъв смисъл, когато го превърнем в принос и подкрепа за някой друг. Понякога хората с тази диагноза се чувстват по-добре подкрепени и разбрани от други със същия опит. Колкото и да се опитват да помогнат близките, човекът си мисли, че те не могат да разберат какво преживява, защото не преминават през това.
Би могъл да прочете книгата на Габор Мате "Когато тялото казва не", тя ще му даде много отговори на въпросите, които го вълнуват. И разбира се, би му било от полза да отиде и да си поговори с психолог и да не забравя нещо много важно, ако се фокусира върху болестта, може да пропусне факта, че е излекуван!

Благодаря за отговора!
Дано да отмине този период, в който непрекъснато се страхуваха да не се върне отново болестта...
Записал си е час за психолог, а книгата ще му я купя и дам да я прочете.

Радвам се, всичко ще бъде наред!

Здравейте! Имам нужда да споделя нещо и да чуя Вашето мнение, но се притеснявам, че темата е твърде лична и не искам да описвам подробностите, затова ще опитам малко по-общо. Аз съм жена на 32 години и досега не съм имала нито една сериозна връзка. Започвам все повече да се страхувам и отчайвам, че няма да успея да я постигна, нито пък някога ще бъда омъжена за човек, когото обичам. Причините да се стигне дотук са много, ще опитам да ги изброя. Ниско самочувствие от ранна възраст, страх "какво ще кажат близките", че няма да одобрят да имам връзка (този страх беше в тийн и студентските години), след това пък страх, че няма да одобрят избраника ми, затова правех всички опити "на тайно", съответно попадах и в уязвими ситуации, много дълбока травма от първото ми влюбване в доста по-голям мъж, който сменяше настроенията си от любвеобилно до вербална агресия с обиди срещу мен, последващи разочарования след всеки нов опит, тъй като бях много наивно момиче, от което се възползваха доста момчета/мъже, също така баща ми е физически отсъстващ през повечето ми живот заради работа в чужбина, макар и да имаме силна връзка и обич, строга майка, която е критикувала външния ми вид и е отправяла много други критики. Друг огромен фактор е, че когато бях на 20, станах силно религиозна и започнах да се опитвам да живея много "праведен" живот по "канони", съответно си забранявах да имам отношения с момчета и се опитвах да направя така, че с някого да стигнем директно до брак, за да не е "греховно". Разбира се, без никакъв успех, а и аз вътрешно знаех, че това е абсурдно. Силно чувство за срам и вина от секса. Съответно редувах периоди на дълго въздържание с "маратони", в които в рамките на няколко дни, излизах с различни мъже от интернет, правех някакви интимни неща и се чувствах отвратително. Дълго време на анализ, четене на психологически материали и също терапия ми помогнаха да стигна до някакви изводи. В последните години почнах да чета съвети и книги за отношенията мъже-жени, но ми е трудно да ги приема напълно, защото те са от поп психологията и според мен не е хубаво да им се доверявам напълно, за мен това са клишета, които отново целят да подчинят жената. Жегва ме, когато чета такива неща. Към днешна дата се чувствам стара, отчаяна... пробвах да излизам със свестни мъже, но не представляват интерес за мен. Вярата продължава да е много важна за мен, всяка неделя ходя на църква. Не търся непременно религиозен мъж, но ще е добре да няма проблем с това, че практикувам вярата си толкова често. Но истината е, че аз имам сериозни вътрешни бариери и не мога да ги преодолея. А и се страхувам, че липсата на опит със серизона връзка е много голям проблем. Вече не знам какво да направя. Чувствам се в безизходица и в някакво патово положение заради религията ми. Не се харесвам много, макар че правих много опити да променя живота си, но явно трябва още. Животът ми е самотен, еднообразен, не харесвам работата си, но не виждам в момента друга перспектива. Понякога се чувствам сякаш не живея живота си, и че не съм изживяла пълноценно младините си. А вече е твърде късно за някои неща... твърде късно.
Сега пък заради възрастта, в която съм, ми се отключи нов вид страх - че ще трябва да се примиря и да започна връзка с мъж, който не харесвам, но който ме иска, само и само да имам семейство и дете. Но аз се отвращавам от това и не искам да се примиря. Чувствам се обречена... сякаш това е наказание някакво. Това ли трябва да направя? Да се примиря и да кажа "да" на някого, макар че не го харесвам? Как се преодоляват "претенциите"? Как изобщо се преценява кое е претенция и кое е нормално изискване за това какъв човек искам до себе си? Как да разбера какъв е критерият? Докъде трябва да стигне "пробването" с един нов човек, че да разбера дали нещо ще се получи? Не ми е ясно и се страхувам много. Трябва ли да съм изпълнила един милион други неща, преди да се получи? Например, трябва ли да работя работа, която харесвам, трябва ли да съм свалила килограмите, които ме мъчат, трябва ли да имам шофьорска книжка (това ми предстои сега), трябва ли да се гримирам и обличам много добре, трябва ли да съм пътувала (това също се появява като проблем, защото виждам, че хората на моите години вече са пътували доста, а аз не и съм ходила на почивки все с родителите ми... сигурно може да им се стори странно и сигурно това е белег за някаква сериозна повреда в мен)... трябва ли да изкарвам повече пари и даже да мисля в посока купуване на собствено жилище, за да покажа пред този бъдещ мъж, че съм модерна жена, която прави като другите - справя се с материалното и търси начини да се "подсигури"... не знам, сякаш вече живеем в едни шаблони с определени критерии и ако нещо там ти куца, не ставаш.
Като вярващ човек, аз мисля, че Бог има намеса в това, за кого ще се оженим/омъжим. И християнският брак е нещо доста свято и много висока летва. Моите родители са женени много години, те са пример за мен, но аз не знам дали мога да постигна същото.
P.S. Моля да вземете предвид това, че аз съзнателно съм се спирала от връзки заради религията ми, защото съм искала да се предпазя от неподходящите хора, от нежелана бременност, от въвличане с неправилния човек, от "посрамване" и т.н. Ако се върна назад във времето, не знам дали щях да постъпя по друг начин. Тоест, сега сега колкото се притеснявам, че времето е минало и нямам този опит със сериозна връзка, толкова и знам защо съм тръгнала в тази посока. Например, църквата не подкрепя свободните връзки, в които просто пробваш да видиш дали с някого ще се получи... това също ми е оказало много голямо влияние... Тя по-скоро би насърчила да се завърнем към едновремешния модел, в който първо се женим и тогава чак развиваме интимност. Но да... това е адски трудно и непостожимо за мен и съм се отказала. А и съм говорила със свещеници, които също още навремето ми казаха, че е невъзможно в днешно време да стане по онзи стария начин. И все пак ми се иска да знам, че си струва да се опитвам с някого. Не искам да е просто така, просто, за да сме "гаджета" няколко месеца, просто ей така да си губим времето, но не искам и да е само заради жененето, а той да не ме привлича изобщо.