Да се погрижим и за родителите си

Ами то миличка всички така си мислим, но нали някой тябва да плати .Знам ли децата ни как ще са по това време финансово.Нищо не можеш от сега да предвидиш.

Баща ми е на 76 години. Спретнат е, подреден, активен. Но ако се уговорим нещо, забравя и е яростно отрича, че е казал такова нещо и смята, че аз си измислям.Много е настроен срещу мене. Аз съм единствената му дъщеря. Иска да се жени. Тази баба е най-добрият човек за него. Скара се с големия си внук. Много е сприхав, няма ми никакво доверие. Това признаци на деменция ли могат да бъдат?

Абсолютно! Но при жизнен човек на тази възраст, с когото не можеш да се пребориш, ще е трудно. "Особеностите" в характера ще се множат занапред, но ако искаш да си нямаш финансово-имотни неприятности, единствения вариант е освидетелстване и попечителство. Бавна(около година) процедура, която минава през съда и струва около 1000 лв. Иначе, не виждам как ще го озаптиш да не се ожени за прекрасната бабка, а теб ще побърка, защото когато започне това, всички се връзваме, докато осъзнаем, че не е проклетия, а диагноза, от която няма връщане назад. А бабата вероятно е някоя хитруша на прага на изкуфяването и тя, но още със съвсем не изкуфели намерения да подсигури децата си с още някой дял от имотче, който се надява да придобие покрай баща ти.
На мой познат майка му така се ожени на 70 и кусур години и той се сучеше около имотния дядо, докато не се случи така, че майка му почина преди дядото и той остана с пръст в уста, ама при вас не е ясно как ще се развият нещата, ако не направиш нещо.

За съжаление - начален етап, включва гояма доза старчески егоизъм. Бижу го е описала точно. Има цяла индустрия от 65 - 70 год. бабиери - ловуващи наследствени имоти. Ние се опазихме, защото майка ми беше жива. Но това не попречи да и крещи как тя му бърка в плановете. Време и било да псувисва.
Наборите му имали по 3 -4 ухажорки. Едната им носела баница, другата им чистела, третата им зареждала хладилника. А четвъртата ... 
Има и по-евтин и бърз начин да му ограничите правата. Първо с приятелка адвокатка измислихме за какво ми трябва генерално пълномощно и с посещение на  нотариус в къщи го подписаха и двамата. Майка ми беше неподвижна тогава. След това открих, че нотар. акт на апартамента им липсва. Навърташе се 1 съседка, с фирма за недв. имоти и друга, работеща към социалните. Отидох в данъчното към общината и с пълномощното наложих запор - да не се издава данъчна оценка на имотите им. А без нея - няма никави сделки и дарения. 
Иначе - свиквай, по-лошо ще става. Не му се сърдете, не се ядосвайте. И той не осъзнава какво и на кого прави.

Дами, искам да изразя възхищението си от вас, тези които успявате да се погрижите добре за болните си родители. Докато не се случи, никой няма и най-малка идея колко е трудно и тежко. Никой от нашите родители не е избрал по желание да е болен и точно това поведение в началото е подвеждащо  -един вид старческо и почти никои не вижда до какво води после. Тези от нас които са видяли следващати фази които са ужасни, веднага разпознават че ината и сърденето и говоренето за тровене и т.н. не е просто характер на човека, а заболяване. Заболяване което изисква 24/7 професионални грижи. Отровка - искрени съболезнования и от мен! Но помисли за синът ти-според мен не му е било мястото там денонощно. Бъди горда че си направила невъзможното и най-доброто за баща ти. Заболяванто на мойта майка напредна внезапно, в началото мислехме че ще има нужда от човек до нея когато сме на работа докато не осъзнахме че 24/7 и връщане назад няма. Този момент също не  е  лесен -да се осъзнае колко е напреднала болеста, връщане назад няма и да се намери добър дом и професионални грижи. И живота се обръща на 180, чуството за вина не изчезва, а осъзнаваш че друг начин няма. Живота продължава и ние имаме и други важни задължения семейство, деца, работа.  Много много трудно житейско изпитание.  Пожелавам ви успех, търпение и подкрепа!

Да, бабата е хитруша. Съседка му е. 6 години работиха на нашата вила, като ние бяхме недопускани там и обвинявани в какво ли не. Може би още тогава трябваше да я изгоня, за да си нямам неприятности.

radhika, хубав съвет за пълномощно ти е дала Aisha, но това не отменя на баща ти правото да взема и самостоятелни решения. Просто ти дава право да ги вземаш и ти за него, когато не е с теб. Така че той някой ден просто може да дойде с булка с букетче под ръка и да каже: "Това е новата ти майка"
Направи постъпки за освидетелстване, при толкова жизнен човек на тези години, не е ясно кога ще има нужда от преки грижи, докато не е направил куп поразии, заради които после да се влачиш по съдилища и дела с неясен край.

Благодаря ви за съветите. Ще се заема с действия в тази насока.

Ради, успех желая. Но се приготви за дълга борба. Сега, в началия етап все още имат някакво съзнание от време нна време. Та си мисля, че всичко могат. Не осъзнават, че изпушват. Много  трудно ще бъде да го поставиш под попечителство. Обикновенно при разговор с лекари се стягат и се представят добре. А и самите лекари избягват да се ангажират със заключения. Като виках в къщи нотариус за ген. пълномощно - тя само им приказваше и ги запашваше как ще им продам имотите ако подпишат.
Ами хората ги няма, а имотите си седят, спестяванията им не бяха  пипнати до края.

SimonaMS благодаря ти. Прави са хората-времето отрезвява, но....не мисля, че лекува. Когато поне един от родителите е жив е друго. Мама си отиде скоротечно на 67. Много болеше.И там ме гризеше съвестта как не съм забелязала, че е болна. А тя милата беше кротка, не обичаше да се оплаква. Но тогава се вкопчих в татко, а и децата бяха по-малки, учех и т.н.т. А сега когато и двамата си отидоха, осъзнавам в същност колко сме сами на този свят. Но както някой писа-това е живота. Само че 1 година след като татко си отиде, пред очите ме е страшната картина на последните мигове.Някой каза, че се забравя, не, няма забравяне. Лошото е, че и момчето ми се чувства виновно, а той сам поиска да живее там и да се грижи за дядо си.
Момичете, моят татко не беше заядлив и зъл. Напротив. Просто в един миг осъзнах, че в паметта му има огромни дупки. Беше дошъл един журналист да го интервюира и татко абсолютно категорично отричаше цели периоди от кариерата си! Тогава се стреснах! Така че картинат започва различно. Но протече сравнително бързо - за около 1 година. А тази неволя с бабичките.....просто ви съчувствам.Това деменция ли е или просто когато осъзнаят, че живота им изтича, за да докажат, че са читави го обръщат на бракове, на купони с набори и наборки.

Отровка, знам че е трудно. Опитай се да гледаш напред. Това е просто болест , която прави хората такива. Трудно е да я възприемеш като болест. Повечето хора не могат. Налагай си да си помняш предишни хубави моменти. Има толкова хубави моменти които те чакат с твоя син , негови внуци, негово семеиство и т.н. Аз не съм в България, в САЩ съм. Майка ми е с моито семеиство, сега ще трябва да иде в дом. Успяха да я "стабилизират" след 8 седмици в болница, но  не се знае кога може пак да се върне назад и да бъде още по-лошо. Радвам че че имам избор и се мисля че това ще бъде наи-доброто за нея и за нас. Горката е толкова зле , че не разбира че не е  България, всички около нея говорят на български според нея(тя не разбира дума английски), мисли че е в санаториум Трябваше ми доста време за да приема нещата така и това не значи че непрекъснато не изпитвам вина че не съм направила достатъчно за нея. Но имам деца и те определено искат своето от нас. Аз разполагам с много повече ресурси и варианти, държавата помага доста тук ако знаеш къде да натиснеш си планирал предварително. Ти трябва да си горда и щастлива че си направила невъзможното и най-доброто за нея, извинявам се че се повтарям, но наистина, затвори вратата и гледай напред с високо вдигната глава!

Аз мисля,че човек по-отрано трябва някак психически да е подготвен за това време и да е приел,че смъртта на родителите му рано или късно е нещо,което ще дойде.Смъртта е естествен завършек на живота......някои хора умират по-млади,други по-късно,някои внезапно- като баща ми например (на 67г.без никога да е боледувал),други се разболяват и залежават с години,близките се мъчат да му осигурят грижи и комфорт и това им се отразява емоционално и психически.... и те се мъчат заедно с него.Старческата деменция в комбинация с други заболявания съсипват личността и близките му също-умората и изтощението са големи,когато всичко продължава с години.Разкъсвани между немощния си болен родител от една страна  и семейството/децата си от друга обгрижващите се съсипват.Стараят се да се грижат според възможностите си,но ако всичко продължи безкрайно дълго и е изчерпващо,хората в крайна сметка се решават да ги настанят в дом.Напоследък в БГ има все по-големи възможности за избор на добри домове,в които хората са добре обгрижвани и под мед.надзор денонощно,а близките си ги посещават често.

Майка ми е на 77г. и си живее сама в къщи,има заболявания,бързо се изморява,но си е подвижна- излиза си,ходи на обяд на кухня....Сестра ми я наобикаля често.Аз живея извън страната и съм и предлагала да дойде при мен поне да изкарва зимите тук,но тя упорито отказва.Не искала да живее в чужда къща,на чуждо място ,всичко там непознато и т.н.Та си мисля-за сега кара криво ляво,но ако се случи да падне и вече да се залежи ще трябва да и търсим човек да седи при нея и да се грижи-дали ще е за няколко часа дневно,за цял ден или някой ,който да живее там/денонощно ...вече според нуждата.

Отровка, не се тормози с някакво чувство за вина-за какво да си виновна?Ти си направила всичко според силите си,дори си натоварила и сина си(нещо,което аз не приемам).Повече от това какво да направиш-и да си дадеш живота и здравето за него пак не може да го върнеш към първоначалното му здраве-просто това е хода на живота.Така или по друг начин родителите ни един ден ще напуснат тая земя и колкото по-бързо приемем тая истина ще ни е по-лесно.Трябва да се научим да ги приемаме тези неща като естествени,но е много трудно,особенно ако си бил силно емоционално превързан към човека....

В Англия например,където живея има домове за резиденти(така ги наричат)-хора още подвижни,с разсъдъка си все още,социално активни ,контактни на които например децата им са в други градове или в други части на света,а и много такива,които не искат да си стоят сами в къщи или да живеят със семействата на децата си и отиват там по собствено желание.Имат си самостоятелна стая с баня и тоалетна,обзаведена с техни мебели и вещи.Денонощна грижа,храна,услуги,фризьор,културни мероприятия,кръжоци по интереси,екскурзии и други.
Аз лично познавам две жени вече вдовици ,които продадоха къщите си и дадоха парите едната  на дъщеря си/другата на сина си ,за да си помогнат със закупуването на собствено жилище след което те отидоха по собствено желание в такъв резиденшъл хоум.И през ума не им идва да се преселят в жилището при децата и внуците си-те си се чувстват добре там.....
Но тук вече нещата са въпрос на манталитет,на култура.
И друг тип заведения за стари хора-нърсинг хоум,които са за болни,по-леко или тежко болни,вече с деменция, в някои случаи лежащо болни хора,които имат нужда от постоянна грижа,мед.наблюдение,плюс всичко останало казано от по-горе като хранене,обгрижване и всякакъв тип нужди.

Но държавата отделя много средства, прави много за възрастните си вече граждани.За това казваме,че държавата е социална.Има и частни такива.

При нас в БГ този тип услуга/грижа за възрастните тепърва прохожда ,а и манталитета на българина е по-тежък в това отношение.Както има детски градини,така би трябвало да има и старчески домове,както тук(в Англия) и това да се приема за нормално.Тук във всеки квартал има по два, три поне.Хората са приели,че не е нормално да си зарежеш семейството/децата или работата и да отдадеш цялото си време,внимание,енергия и грижи за болния си родител.И никой не осъжда това,а се приема за нещо напълно нормално и естествено.
Вижте другата тема за старческите домове какви крайни мнения има....ама дали било морално,ама дали нямало да се чувстват изоставени,ама какво щели да кажат хората.
Въпрос на манталитет е това,на култура,на разбиране.

За себе си мога да кажа,че бих искала да си живея в моя си дом докато ми позволяват силите...а после ако все още мърдам да ме пратят в такъв дом.Не бих желала да натоварвам или притеснявам децата си.И без това вероятно ще съм в състояние, в което ще ми е вече все тая къде ще съм и какво се случва около мен.Но в едно съм сигурна-бих желала децата ми да са спокойни и щастливи....и не приемам никакво чувство на угризение и вина.

Да, Зани, прави си, че тук по друг начин възрастните приемат старческите домове. Ще кажа за моя баща, който от повече от 7 години е 95 % инвалид с чужда помощ след инсулт и е единствено на моите грижи, понеже няма други деца а с майка ми се е развел, когато съм била на 2 години. Не мога да си помисля дори да го питам за старчески дом, понеже ще полудее. Той дори иска в апартамента където живее и който е 100 квадрата да е подредено и да е готово за гости, въпреки че такива идват 2 пъти в годината. И това е един негов приятел. Прави ме на маймуна затова, че витрините на бюфета не били подредени както той иска, сякъш някой ще дойде да ги погледна освен мен и мъжа ми.

Вече много ми тежи грижата по него. Аз самата съвсем не съм добре със здравето и дори преди 2 месеца ме оперираха. Много често неговото кръвно е по-добро от моето. Мното бих искала да го настаня в дом, но няма как да стане.

Марияна, за държавен дом е много сложно и се чака дълго време. Е, с малко подмасово спонсорство може и да пререди опашката. В частните - скъпо и не винаги обслужването и отношението са добри.
Пази си здравето и не му се връзвай на капризите.

Мериан,защо  не наемеш някой да ходи почасово при него докато чакате за дом.Това доста ще те облекчи.Тук някой по назад например беше постнал детайлите на Пиа Матер-агенция за частен домашен патронаж.Виждам,че си от София-те имат седалище там и хората са доволни.Или човек по препоръка от някой също може да ти е от помощ.