Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Благодаря Ви за отговора. Аз съм на същото мнение , но според учителката това е огромен проблем и ще му създава трудности за напред.

Здравейте! Може би проблемът ми е необичаен, но се измъчвам и не намирам решение. Аз съм момиче/жена на 27 години и съм силно привързана към родителите си и другите си близки. Проблемът е, че се чувствам изключително много като в клетка, когато съм повече от два дни у дома и се притеснявам от реакциите на близките ми, най-вече майка ми. Съответно, почти никога не водя разговори с тях за чувствата си, за проблемите си, за емоционалния си свят. Това силно ме тревожи и ми влияе до степен да плача сама вкъщи, тайно, и дори да лежа на земята в отчаяние, че се чувствам ужасно. За да дам малък пример - майка ми е много изнервена в работата и заради други неща в живота си и постоянно й се иска да съм повече домакиня и едва ли не да я отменя във всичко. Мен пък това ме изнервя изключително много и започвам да изпитвам неприязън към всичко, което иска от мен, въпреки че знам, че съм длъжна да върша домакинска работа. Последното, което искаше, беше да прибера коледната украса. Цял ден отлагах, но имах вътрешна нагласа да го направя. И когато най-после отидох да го направя, ме завладя страшен гняв, защото тя ще намери кусур във всяко едно действие - дори за реда, по който са подредени играчките в кашона. Аз съм точно обратното - за мен такива неща не са от чак такова значение и за да го направя така, както тя иска, трябва изключително много да се напрегна и постоянно мисля как отново няма да е доволна. Само като си представям всичко това и не мога да издържа. Иска ми се да счупя всички украси и да ги хвърля в контейнера.

Знам, че много хора решават проблема като заживеят отделно от роднините си и просто като не им споделят и водят "тайно" своя личен живот, без да открехват много вратата на най-съкровените си тръпки и проблеми. Но аз не бих искала да водя такъв живот. Бих искала да мога да споделям радости и тревоги, да споделям за евентуалните си връзки, да споделям, когато се чувствам самотна или нещастна. Разбира се, в допустими граници, не казвам, че трябва абсолютно всичко да се споделя. Имам чувството, че родителите ми не могат да се справят, когато аз не се чувствам добре емоционално и почват прекалено много да се тревожат и да искат едва ли не никога да не чувствам отрицателна емоция. Поради това съм принудена да крия гнева си и тъгата си. Ще ми се да можех изразя тези "отрицателни" чувства и те да не го приемат като нещо притеснително. Ще ми се да знаеха, че това е в реда на нещата и че няма как да съм нон-стоп в перфектно състояние на духа.
Предполагам, че най-важната крачка е просто да се отделя за постоянно да живея далеч от тях, дори обмислям вариант да поживея в чужбина, защото буквално се чувствам като окована тук, сякаш нещо ме потиска и ме дърпа надолу. Не знам каква е точно тази сила, но твърде лесно се впечатлявам от мнението на околните.
Страхувам се, че дори и да се отделя, този проблем с тях ще си остане нерешен и си представям дори как няма да мога да им споделя, че имам връзка или дори за по-сериозни неща като забременяване, брак или проблеми с тези неща. Не знам какво да правя, знам, че няма да събера смелост да говоря с тях директно. Не мога да си обясня и каква е тази сила, която е като някаква черна сянка над мен и потиска всичко. Имам толкова много идеи, мечти и желания, въображението ми рисува какви ли не сценарии, но не мога да направя една крачка към реализирането им, поради някакъв страх. Не смея дори да си напусна работата, заради това какво ще кажат близките, приятелите, шефовете, дори някои по-далечни фигури в живота ми като бивши учители, терапевта ми и т.н.
P.S. Всяка вечер, докато съм в родния си дом, прекарвам с тях на вечеря и после пред телевизора. Не казвам, че това не е личен избор, не казвам, че не ми е приятно... но се превръща в някакъв тежък проблем. Притеснявам се каква ще е реакцията, ако реша да изляза на среща с момче. Въпреки че майка ми ме поощрява и много се надява да имам приятел. Но същевременно нещо ужасно ме притеснява, защото тя е много критична. Докато бях тийнейджър, никога не съм излизала вечер, никога не съм имала гадже, не съм им представяла никого. И пак казвам - не са ми забранявали, аз самата бях по-затворена и изплашена от хората и не съм искала. Но сега вече е друго. Сякаш ме е страх от промяната, защото за мен би била изключително радикална, тъй като години наред пред тях имам едно поведение и ме е страх какво ще стане, когато променя това. Страх ме е, че ако реагират малко по-остро или притеснено, веднага ще се разколебая и ще се върна към старите навици и нищо няма да променя.

Здравейте д-р Стефанов имам нужда от вашето професионално мнение, защото имам много противоречива информация относно бременноста и приема на антидепресанти. От години имам проблем с депресията и ми се налага периодично да вземам антидепресанти и след като родих първото си дете преди година и половина отново потънах и се наложи терапия със Сероксат, който вземах и вече бях намалила на половин таблетка, когато разбрах че отново съм бременна ( не планувано ) и реших да го спра за да не вредя на плода. Пълна глупост! Е сега отново взимам, но Ципралекс по половин таблетка на ден просто се налага. Какво е мнението Ви за вредата на Есциталопрама в този период и има ли по-щадящ медикамент, защото знам, че Сероксата е по-агресивен? Това е мнение на друг психиатър, който предписа терапията, но гинеколозите които попитах за бременност и антидепресанти просто ми казват " не е в моята компетенция" много се притеснявам да не увредя детето си сега съм в 11та седмица.

Здравейте,

виждам, че коментарът/питането ми остана малко назад. За мен е важно и Ви моля да отговорите и на втория ми пост от 21.01.
Поздрави!

Здравейте д-р Стефанов,
Намирам се в следната житейска ситуация, има дъщеря на 12 години и 7 месеца,  в последните месеци комуникация по между ни от ден на ден,  става все по трудна и изпълнена с конфликти...дори не знам откъде да започна...станах майка на късна възраст и обичам безмерно детето си, между нас винаги е имало здрава и пълноценна връзка, в разговорите ни се стремя да обясня защо постъпвам по един или друг начин. Общо взето, тя задоволена, почти всяко нейно желание се изпълнява, било то свързано с материални или неща свързани с външният и вид(дрехи, прическа, козметика и други). От друга страна осъзнавам, че съм "майка орлица", властна съм и рядко приемам чуждо мнение, в повечето случай налагам своето решение, като смятам, че то е единственото правилно правилно и рядко си признавам ако съм сбъркала.  Сякаш в последно време отказвам да приема, че тя расте, че нуждата и от мен, от моето присъствие става по -различна и в известен смисъл по-малка, не мога да открия онова другото общуване с една малка госпожица. Страхувам се, че тя започва да ме възприема, като банкова карта. Моля за насоки, начин в поведението, което да променя, защото осъзнавам колко е важно да изградя връзка с детето  си на едно друго ниво, с други отношения и доверие. Благодаря!

Здравейте, искам да ви помоля за съвет относно моя съпруг. Той е на 30 години, по принцип изключително спокоен, съобразителен, учтив и много позитивна и весела личност. Миналата година ни се роди първо дете и тогава беше и първата вълна на ковид. Той е ключов работник и се наложи да работи още по-усилено. Вече около година откакто започна всичко с вируса той доста се промени, а вече и започва да ме тревожи. Станал е изключително нервен, напрегнат, а когато е сред повече хора е ужас. Мисли си, че всички се блъскат в нас, че ни гледат. Става нервен, напрегнат и всяко излизане сред хора завършва с цял ден лошо настроение. Никога не е бил такъв, а напротив излизането сред хора винаги му е било приятно. Вчера след поредното кошмарно пазаруване и отново натрапчиви мисли, че всички се навират в нас и ни гледат, като се прибрахме се скара със съсед за парко място. Беше страшно озлобен и не знаех как да постъпя за да го успокоя. Говоря постоянно с него, опитвам се по всякакъв начин да го разсмивам, но е страшно напрегнат. Моля ви дайте ми някакви напътствия или нещо, което мога да направя за да му помогна.

Здравейте и мен ме пропуснахте ☺️

Здравейте д-р Стефанов,
Моля еи за съвет относно държанието на дъщеря ми на 9г с брат си на 2 г. От година и половина непрекъснато го тормози. Последното беше от преди 1ч и я наказах.
Например когато започна налкият да прави първите си стъпки тя го спъваше и той падаше, удряше си главата и устата му все беше пълна с кръв/бяха му избили рано зъбите . След това уж си играят и хоп малкият пак реве, а тя се оправдава че нищо не е направила. Говорих й, че го боли и да не прави така но тя все или обещава или се оправдава, че не е направила нищо(то и синът ми е от по ревливите деца). Онзи ден му дърпаше косата, днес по рано например му е заклещила главата между краката си. Последното което ме изкара извън релси беше, че искаха да се къпят. Затворихме сифона и целият под до ръба на вратата на банята беше пълна с вода и си играеха. На пода бях сложила силиконова подложка да не се хлъзнат и падат. Предупредих дъщерята да внимава малкият да не стъпва на пода а да е върху подложката, аз излязох от банята те като си играят и след 5-10мин. Чух как падна и ревна синът ми (отново си е ударил главата, защото има една голяма цицина )и като влязох в банята видях, че е дръпната подложката а тя се оправдава, че е разбрала да я махне. Много лошо й се скарах и забраних да не пипа вече телефона си докато не оправи държанието си към брат й.
До сега винаги й казвах да престане да го тормози или си премълчавах и се правих, че не виждам. Много ме е страх около здравословното състояние на синът ми, удрял е безброй пъти главата си
Например преди една седмица го бутна/ според мен без да иска, без да осъзнава че ще падне/ от катерушката която беше висока около 1,30 м. но той някакси успя да се оправи и не падна на земята.
Не разбирам защо се държи така и защо го тормози така осъзнато или неосъзнато.
Моля дайте ми съвет как да се държа с нея, защото и аз вече не знам какво чувствам. Понякога ми идва да я ударя, но знам че после ще съжалявам и това не е начинът.
Благодаря предварително

Здравейте, д-р Стефанов,
пиша ви, относно развръзката с проблема в училище на дъщеря ми и с молба за коментар по още един семеен въпрос.
Последвахме вашите съвети за разговор на децата помежду им и насаме и за момента конфликта е затихнал. Благодаря Ви!
Сега се обръщам към вас със съвсем друг въпрос. Той се отнася до вторият ми съпруг/партньор, с когото ни предстои съвсем скоро да сключим брак и също така очакваме бебе. Проблемът се състои в това, че неговият баща от самото начало не приема нашата връзка, понеже аз съм разведена и с две деца. Съответно не иска и да чува за мен, в моменти когато се чуват по телефона (защото е в чужбина) казва на партньора ми, че му е съсипал живота, говори обидни неща за мен и него и само крещи.  Майка му обаче иска да комуникира с нас (също е в чужбина, живеят заедно), но той не ѝ позволява - налага ѝ психически и дори понякога физически тормоз. Тя ни се обажда когато не си е вкъщи, радва се за нас и бъдещето си внуче, което очакваме, но пред него поддържа версията, че не ни подкрепя, за да не бъде тормозена. Въпросът ми в тази ситуация е, да търсим ли връзка с баща му или да го оставим за момента и да изчакаме евентуално някой ден да се вразуми. Родителите ми, които ни подкрепят и са наясно с цялата ситуация, настояват да оправим някак си отношенията с неговите родители, дори предлагат да поговорят с тях (въпреки, че не се познават лично), но аз не мога да преценя дали това това е добър вариант или да оставим нещата така. Споделихме това с майката на партньора ми, но тя е против такива разговори, понеже смята, че баща му ще се разгневи и след това последствията и обвиненията ще са за нея ( а те нямат роднини или приятели, живеещи в държавата, в която се намират, които да ѝ помогнат в случай на по-голям конфликт).
Поздрави и хубав ден!