Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, отново!
Благодаря, че разгледахте и този мой въпрос!
Относно живота на баща му знам, че той работи в чужбина от 24 години, като през първите 10 е бил сам там (връщал се е в България рядко, поради което не са и много близки с партньора ми) и след това е заминала и майка му. Баща му не поддържа връзка с роднините си - има брат, за който знам, че е изоставен от жена си. Майката на партньора ми също има брат, чиято съпруга го е изоставила заедно с децата. Относно съпружеските отношения помежду им знам само, че майка му се стреми да не го предизвиква и по-скоро се притеснява да му противоречи. Отделно от това знам, че баща му е разказвал на партньора ми истории за негови познати, които са заживявали с разведени половинки и не са били щастливи ( дали са реални случаи или вид манипулация, не знам). Може би в периода когато е живял извън страната сам, е възможно да е имал и извънбрачни връзки. Друго което е споделял е, че се чувства разочарован от сина си и според мен най-вече от това "какво ще кажат хората" ( което за българина от по-възрастното поколение, макар и живял в чужбина, явно е много важно).
Поздрави!

Здравейте, доктор Стефанов!
Може ли да поговорим малко за хипохондрията. При мен положението е нетърпимо. И в случая не говоря за Ковид, а за всички болести и то много преди ковид да се появи.
Всичко започна когато кучето ми се разболя и умря. Това беше преди около десет години (тогава съм била на 22). Спомням си, че имаше разстройство, после състоянието му се влоши, а когато отидохме на лекар, той ми се скара, че сме закъснели и явно наистина беше така. Кучето беше възрастно, но според лекаря е могъл да се оправи. Още си спомням как майка ми се обади да ми каже,че животното умира и как тичахме до доктора... После дълго време имах страх, че когато някой се обади ще ми каже нещо лошо.
Преди 7-8 години пък ме оперираха от апендисит. Спомням си как ме болеше стомахът и се свивах на леглото от болка и реших да си проверя симптомите в интернет. Сякаш отворих кутията на пандора. Веднага отидох в Пирогов, оперираха ме, а докторът каза, че ако съм се била забавила още малко е можело да умра, защото е бил много възпален.
От тогава нещо се обърна в мен, постоянно следя тялото си, правя си изследвания, профилактични прегледи. Все си мисля, че ще изпусна нещо, че съм закъсняла, много пъти съм се съмнявала във това, което доктора ми казва. Когато ми предстои преглед умирам от страх, не спя с дни, въртят се най-лошите сценарии в главата ми. Онзи ден си намерих нещо одраскано на гърба (най-вероятно от неудобен сутиен) и веднага започнах да се чудя дали там не съм имала бенка и всъщност да не е одраскано, а да имам рак на кожата и всякакви такива страшни неща. По празниците ми беше излязла огромна пъпка на лицето, реших, че е цирей, започнах да чета в интернет, четох историята на жена, чийто брат починал от цирей и вече бях почнала да се прощавам с живота, а пъпката взе че ми мина. Имам още много подобни истории, десетки, но няма смисъл да отегчавам всички с тях.
Работата е там, че това пречи на нормалното ми съществуване, не мога да се отпусна и да се радвам на живота. Сега сигурно предполагате, пандемията допълнително утежни нещата, когато ми предстои ходене до някаква институция например, пак не спя с дни преди това от страх, че ще се заразя, ходя с 2-3 маски една върху друга. Моля ви за съвет, има ли литература, която мога да чета или някакви техники, с които да си помогна?

Благодаря Ви! Накарахте ме да се замисля! Ще Ви пиша на лични, за да си запиша час при Вас, ако е възможно!

ЗА "ИНТЕРЕСНИТЕ" ВРЪСТНИЦИ И "СКУЧНОТО" СЕМЕЙСТВО
Здравейте, Toscana!
Това, което се случва с мотивацията на дъщеря ви да учи, е симптоматиично за днешната ситуация с дистанционното обучение заради ковид 19. Учениците масово и почти без изключение си обменят домашни, "помагат си" - тоест - преписват и надхитрят системата по най-различни начини. По този повод мога да разказвам случаи и истории до безкрайност, но съм сигурен, че и вие можете.
Постоянното пребиваване в мрежата засилва влиянието и на още един фактор: това, че връзката с връстниците драстично измества по значимост връзката със семейството. Неусетно се оказва, че детето, което уж е затворено вкъщи, всъщност е в период от живота си, когато е най-далеч от дома. НИКОГА ДЕЦАТА НЕ СА БИЛИ ПО-ДАЛЕЧ ОТ РОДИТЕЛИТЕ, ОТКОЛКОТО ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА, КОГАТО СА ЗАТВОРЕНИ ВКЪЩИ!!!
Те всъщност са перманентно във връзка с връстниците. И това е наистина проблем. Защото "субкултурата на връстниците" издига като висша ценност интересното и това, нещата да ти се случват лесно. И родителите започват да изглеждат все по-досадни и скучни. Особено като се има предвид и това, че в ученическите чатове, които стимулират клюкарстването и интригантстването, един от основните обекти на одумване са именно родителите и колко те "не стават". (Тук се опирам на идеите и проучванията на един психолог Гордън Нюфелд, които той описва в книгата си ""Не изпускайте децата си".)
И така стигаме до усещането за скука, комбинирано с отхвърляне на семейството.
Защото това е същността на тази култура на връстниците: привлича децата,  като същевременно ги настройва да отхвърлят семейството.
Какво могат да направят родителите?
НАЙ-ВАЖНОТО В ТАЗИ СИТУАЦИЯ Е ВРЪЗКАТА С ДЕЦАТА НИ ДА НЕ СЕ СКЪСА!!
За да я задържим, е добре да правим тези жестове, в които има топлина и са свързани с усещания на тялото като прегръдки, усмивки, вкусни неща, топло посрещане и изпращане...
Другият важен инструмент е да сме отзивчиви към идейте на детето и да се включваме в тяхното  осъществяване, показвайки заинтересованост.
Гордън Нюферд съветва  да не отхвърляме децата, когато ни искат помощ, с мотивацията, че ги правим самостоятелни. Не можете да си представите колко е трудно за един американец да признае, че е по-добре усилията на родителите да отидат в това, да правят децата зависими от семейството, а не да ги правят самостоятелни. Говорим за нация, съставена от хора, които са напуснали уюта и сигурността на родното място, прекосили са океана и са скъсали с всичко, което е давало на хората традиционното семейство. Той съветва по-малко да повтаряме "Ти трябва да се учиш да се справяш сам!!!" . По-разумно е да откликваме на жвсички желания на детето за помощ и взаимодействие: "С удоволствие ще ти помогна".  Вместо да насърчаваме самостоятелността, е по-добре е да ги правим зависими от нас, защото иначе ги оставяме на зависимостта от връстниците. Ето как Гордън Нюфелд изказва тази идея: "Колкото повече изтласкваме децата  да са самостоятелни, толкова по-плътно те се вкопчват - или, ако не успеят, отиват в друго гнездо /връзката с връстниците /. Животът е като смяната на сезоните. Не можем да чакаме пролетта, ако се противопоставяме на зимата; зимата растенията спят, но те ще разцъфтят буйно, когато дойде пролетта. Не можем да постигнем независимост, като се съпротивляваме на зависимостта. Само когато всички нужди на зависимостта са удовлетворени, идва движението към истинската независимост. Съпротивлявайки се на зависимостта, ние блокираме движението към независимост и отлагаме неговото настъпване. Изглежда, че ние сме загубили разбирането си за най-основните принципи на растежа. Ако дърпаме растения нагоре, за да растат, бихме застрашили корените, чрез които те се свързват със земята, и следователно тяхното бъдещо плодородие. Ако изтръгнем корените на привързаността от детството, детето ще трябва да ги трансплантира в нови.
отношения. Отказът ни да насърчим зависимостта на децата от нас ще ги поведе в обятията на връстниците."
ТУК ОТНОВО СЕ ВРЪЩАМ НА СЪЩНОСТТА НА ВАШИЯ ВЪПРОС: дъщеря ви, /и хиляди нейни връстници/, попивайки тази обща култура,  иска да  ѝ е интересно, а не скучно /и си фантазира, че скуката идва от географското ѝ местоположение в България/, но в същото време иска и да ѝ е лесно - тоест уж иска да отиде да учи в чужбина, но пък не иска да се напряга.
За мен отхвърлянето на България е скрит начин за отхвърляне на семейните ценности. И още нещо - когато човек неглижира и отхвърля страната си, той в чужбина губи устои и се чувства винаги по-долна категория същество.
Струва ми се, че основното е да създаваме и задълбочаваме връзките си с децата в ситуация като сегашната, за да могат те да се опират на нас, когато стане нужно.  Бих казал - бъдете отворена да правите с дъщеря си интересни неща: от ходене по магазините, театрите и кината до екскурзии и разходки. Най-вече - не допускайте това, че ѝ се ядосвате, да наруши вашата връзка. Защото този период, както и всеки друг, ще премине. Важно е връзката да остане...
Поздрави!

Радвам се, че ви е било от полза.

Здравейте!
Кучето много често представлява важни хора от семейната система. Това, което сте преживели заради смъртта на кучето, ви свързва със загубени хора: рано починали, починали при инцидент или по невнимание и т.н.
Симптомите на хипохондрия са многоаспектни и изискват конкретно изследване - за всеки човек е различно. Тук съм давал доста примери, как страхът от болести всъщност отразява факта, че чрез болестите ние се свързваме със съдбата на наши близки...
Поздрави!

Здравейте!
За вмен професионалната помощ е базирана върху задълбоченото изследване на ситуацията. От написаното от вас например си задавам въпроса, какво кара майка ви така да се е надвесила над вас и да прави всичко вместо вас? От моя опит причината най-вероятно е в някакви загуби, които майка ви е преживяла: загубени или абортирани нейни деца, ваши братя и сестри или пък нейни братя и сестри - тоест ваши вуйчоили леля и т.н.
И затова я е страх да ви пусне сама да се развивате. Това е посоката, върху която ми се ще да помислите.
И когато стигнете да причината майка ви така да трепери над вас, пишете отново!
Поздрави!

Лекарствената терапия е извън сферрта на моята компетентност. Занимавам се с психотерапия, а психотерапията си служи с думи, жестове, поведение, присъствие в живота на другия.

Здравейте!
Определили сте си диагнози, но аз се стремя да не работя с диагнози, а с това, което хората реално преживяват и чувстват.
Ще обърна специално внимание на загубата на увреденото дете. Тук най-важното е да имате винаги място в сърцето си за товадете, а не да се опитвате да го забравите.
Защото следващото ви дете е добре да чувства, че вие обичате и увреденото дете. Тоест - че любовта на майка му не е условна, не е свързана с това, какъв си, а идва от факта, че ти е майка, а ти си нейното дете.
А как да не се притеснявате от втората браменност - не е измислено. Ще се притеснявате. Както и всяка майка се притесмява за нероденото си дете, но при вас ще е малко в повече.
Поздрави!

Здравейте.
Синът ми не иска да ходи на училище. На 10 г е, 3 клас. От пет дни, ако отиде 4, направо е постижение. Непрестанно се разправяме сутрин.
Всъщност този проблем му е още от детската градина, 3 група.
В момента се подсилва от класната му, която му крещи всеки ден.
И така се получава един затворен кръг. Уикенда почиваме, понеделник и вторник отива, тя започва да му вика за домашните и медицинската бележка, сряда той се разстройва и не иска да ходи, караме се, успокояваме се и после пак.
Натрупал е 150 отсъствия!
Наистина не знам какво да правя.
От никъде нямам подкрепа.

Благодаря ви за отговора! При нас специално не мисля, че връзката е прекъсната. Ходим заедно по екскурзии, пеем заедно в хор, разхождаме се за фотосесии, много често си организираме и филмови маратони. Естествено, че я оставям и да се среща с връстници. Все още ми е глезена, правя и топла закуска, гледам да сготвя любими неща... Опитвам все пак и да я накарам да помага вкъщи с чистене, пазаруване с мен, помощ в готвенето и други.
Относно преписването на домашни и контролни, при нея не е така. Тя е доста горделива и не желае да ползва чужд труд. Не желае да помоли за помощ дори. Казва " Щом аз не знам, няма смисъл да го преписвам. После така или иначе ще се разбере, че не съм го усвоила." Това е добре, разбирам мнението й. По-трудно е обаче да я убедя, че ако има затруднения и се нуждае от частни уроци това не е края на света. Реагира така: "Всички ще решат, че съм малоумна щом ходя на уроци."
Възможно е да иска да отиде в чужбина, поради отхвърляне на семейни ценности. С баща й сме разведени. И той и аз имаме други партньори. Смятам, че на този етап е добре положението, но дълго време не беше. Все още отхвърля баща си, въпреки моите опити да ги сближа и обясня, че не всичко е черно и бяло. Обяснила съм и стотици пъти хубавите черти на баща й, това че съм го обичала, че тя е едно много искано и обичано дете. С моя партньор тя се разбира добре, гледат филми заедно, помага й с някои домашни.
Искам да има реалистична представа за света, чужбина, ученето...и естествено да бъде щастлива.

Здравейте! Включвам се и аз, защото познах себе си в написаното напълно. Плашещо напълно.
Относно моята майка - тя е претърпяла много загуби в живота си, майка й я е изоставила много малка, работила е още като дете, за да помага финансово вкъщи, защото са били много бедни... В момента може да се каже, че освен мен и баща ми си няма никого (баща й почина, брат й също). Разбирам нуждата й да вярва, че може и че разбира, защото благодарение на това е оцеляла. А и честно казано смятам, че липсата на майка или лошата такава (която тормози детето си, бие го, обижда го) би увредила повече, от грижовната такава (дори и свръхобичаща)
Но (и аз като авторката) вече на 30, се разграничавам от нея и нейните нужди, но не мога да превъзмогна себе си. Не успявам да се опълча и да заявя себе си. Не мога да спра да изтезавам себе си с предъвкването на всеки разговор и ситуация.. изключително чувствителна съм, сълзите тръгват без да имам възможност да ги контролирам. Нямам никакво самочувствие, а уж съм наясно с всички успехи, които съм постигнала. Вечно се съмнявам в себе си

Здравейте!
Имам две неща, за които си мисля по отношение на сина ви:
-  има ли човек от семейството, който да го овиква, наставлява, контролира? Както се казва - да не му дава да диша? Имам предвид и двамата родители, по-голям брат или сестра,  дядо или баба, които се опитват да контролират и превъзпитават всички?
- имаше ли такава учителка, която даму се кара постоянно и в детската градина, заради която да не е искал да ходи там? 
Изобщо - какви са според вас дълбоките причини за състоянието на сина ви? Зная, че майката винаги има някаква идея по въпроса, какво стои в основата на състоянието на детето ѝ.
На него му е нужен възрастен човек или няколко човека в училище, които да го подкрепят. Би било добре, ако училищният психолог се заеме с него, при положение, че и детето го хареса. Или пък учителка, на която той е симпатичен. Подкрепяща фигура може да е дори и портиера или някоя служителка извън педагогическия персонал.
И още - дали той настоява да се махне от този клас и тази учителка и да го преместите другаде, при по-мека учителка?
Какъв е вашият коментар по въпросите, които поставих?
Поздрави!

Здравейте!
От казаното се разбира, че свекър ви вижда във вас онези лоши и неблагонадеждни жени в семейната история, които са изоставяли мъжете си.  Това е нещо много обичайно.  Когато в семейната история присъства мита за невярната и изоставяща мъжа си жена,  всяка жена, която е разведена, попада под общ знаменател с тях. И тук не става дума само за тесногръдото традиционно мислене, а за реални примери от семейната история, които упражняват влияние върху начина, по който свекър ви възприема жените.
Напълно е възможно този чичо и този вуйчо да не са били цвете за мирисане и жените им да са си тръгнали по съвсем разбираеми причини. Но семействата рядко са склонни да виждат тази истина. И щом някоя жена е напуснала някой от нашите хора, значи тя е лоша. Щом това се е случило и в двата рода, значи с жените по принцип трябва много да се внимава. Особено с разведените.
Това е общовалиден принцип и на хората с подобни примери от живота на брата и на шурея, им трябва повишаване на нивото на осъзнатост, за да престанат да мислят по този деструктивен начин.
Въпросът е, как може съпругът ви евентуално да подпомогне баща си да се откаже от този начин на мислене, за  да спре да ви съди, без да ви е опознал, като ви сравнява с тези одумвани в двата рода жени?
Представям си, че той казва на баща си:
- Татко, знам, че ти е трудно да приемеш жена ми, защото тя ти напомня за жената на чичо ми и за жената на вуйчо ми, които са си изоставили мъжете. Аз също знам тези семейни истории и в началото се опитвах да се боря с чувствата си.  Така че много добре те разбирам.  Но съм убеден, че съм направил правилен избор. Аз много обичам жена си и с нея се чувствам щастлив.
Много е важно човек първо да се съгласи и да потвърди начина на мислене на другия и след това да го опровергава. 
По подобен начин би било добре да говори и свекървата с мъжа си: "Разбирам те. Теб те боли за брат ти. И мен ме боли за моя брат. Но съм убедена, че синът ни има право на свой избор и не искам заради жените на нашите братя да загубим връзка със сина си. Неговата жена е различна от жените на нашите братя. Тя е друг човек"
Ясно е, че нещата  няма да се оправят с едно-две изречение. Нужна е дълга дипломация.
Добре е да се види и кой авторитетен за свекър ви човек може да подкрепи вашия брак и да му говори по този положителен начин. Защото ако нещата си останат така, съпругът ви няма как да не е угнетен.
Поздрави и бъдете щастливи!
И децата ви за са живи и здрави!

ЗА ЛЮБОВТА И ИСТИНАТА
В контекста на разговора ни до тук разбирам, че за вас е важно да сме критични един към друг и да си казваме истината. И вие самата бихте искали да знаете истината за себе си, дори тя да е неприятна. И се чудите къде е ползата в дългосрочен план за двете страни, ако не си казваме това, което не ни харесва в другия.
Напълно споделям разбирането за ценността на истината. С уговорката, че преди да си кажем истината, е необходимо да изградим топла връзка по между си. Да създадем  този канал, по който истината да може да протече. И затова ни е нужно да  използваме такива  слуги на любовта като отразяването,  съчувствието, разбирането... Чрез тях създаваме връзката, която помага на другия да чуе истината и да се свърже с нея. Насърчава го  да я вземе предвид, дори когато тя е неприятна и представлява критика. Както казва Вержиния Сатир, която е сред най-големите  семейни психотерапевти в света, добре е да можем да кажем на човека, че има лош дъх по такъв начин, че той да го приеме с благодарност, а не да се почувства засегнат или да ни намрази.
Така че тук опираме до взаимовръзката между две ценности, които са толкова важни за нас, хората,  че можем да ги наречем свръхценности. Това са Любовта и Истината.
Любовта и Истината  за човешките отношения стоят в много силна взаимовръзка. Те са като сиамски близнаци и буквално не могат да съществуват една без друга.
Какво имам предвид?
Ако си представим, че казваме на някого истината, но без любов, дали това е истина всъщност? Съмнявам се. Да кажеш на някого "истината в очите", без да си се свързал с него през каналите на любовта, е по-скоро опит да натрием някому носа, да го атакуваме, водени от собствените си чувства и житейски несгоди, да отреагираме вътрешните си трудности. Такова "казване в очите" не съдържа самата чиста истина. Истината без любовта не е всъщност истина, а начин да наложим себе си над другия.
Същото е и с любовта. Да се отнасяме към някого с любов, предпазвайки себе си и него от  истината, която може да бъде неприятна,  също не е любов. Ако имаме вътрешния мотив от любов да не казваме истината, тогава сякаш подценяваме другия, ставаме снизходителни към него. Все едно му казваме, че не е дорасъл да чуе истината. Третираме го като дете. Дълбоко съм убеден, че всеки е дорасъл за истината; всеки е заслужил да чуе истината. И любов, която се страхува от истината, не е истинска любов. Такава "любов" се превръща в подигравка за душата...
Това е накратко.
Поздрави!