Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте! Чувствам се много объркана относно бъдещето си, тъй като съм на възраст, в която следвам, работя... Толкова много професии ми се въртят в главата, че реално не знам, какво точно искам и какво да избера, дори се чудя, дали това което следвам е за мен. Не знам, как да избера правилното за себе си. Отделно мисля, че имам социална тревожност и тя ме спира и в избора на професия, защото се съобразявам с това. Притеснявам се от нови запознанства, затварям се в себе си, когато съм покрай много хора и се притеснявам да разговарям с тях на съвсем безобидни теми, като например от ежедневието; когато се запознавам с нови хора започва да ми се свива стомаха, да ми се повдига, краката ми се подкосяват, ръцете ми се потят... И като цяло тази социална тревожност ме спира от много неща, дори се съобразявам с нея в избора си на професия, а това ме кара да се чувствам още по-объркана. Как да се справя с тази тревожност и как да разбера, коя професия е правилната за мен?

Здравейте!
Във въпроса си вие говорите за две неща, които ви тревожат: Първо -страхувате се да не направите грешен избор; и второ - страхувате се и се притеснявате, когато около вас има много хора.
Причините да се страхувате от евентуален грешен избор могат да са много. Те се формират още в детска възраст, особено в първи клас, защото тогава и родителите ни развиват една социална тревожност /"Как ще се справи детето? Дали учителката няма да ни вика през ден да се оплаква от него"... /. И тогава ние, в стремежа си да правим мама щастлива и да не я излагаме, можем да започнем да се сковаваме от страх, че ще направим нещо не както трябва.
Там е много често коренът на проблема, когато треперим дали сме поели по правилния път. Следователно:
НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО, КОЕТО Е ДОБРЕ ДА НАУЧИМ В ПЪРВИ КЛАС Е ДА СИ ДАВАМЕ ПРАВО НА ГРЕШКА!!!
Но точно тогава сме притиснати от възрастните да пишем красиво и без грешка, на някои от нас са ни късали тетрадките и са ни карали да преписваме като сомнанбули до десет часа ченгелчета и букви.
Ако не си даваме право на грешка, ние пристъпваме със страх към всяко действие. Искаме всичко да е перфектно, за да не ни се скарат.
Тревожността при общуване, за която говорите, също често се корени в училище. Особено ако в някакъв период са ви се подигравали за нещо, ако деца от класа или някой учител са ви тормозили...
Възможно е и причините да са свързани с родителите ви. Дали някой от тях не е същия като вас?
Ако е така, важно е да се разбере  на какво се дължи неговата тревожност...
Какво бихте казали по тези въпроси? От къде идва проблема?
Защото където е проблема, там е и решението.
Поздрави!

Здравейте!
От това, което сте написали, разбирам, че вие стоите много силно в оцеляващите стратегии. Тоест - за вас животът е борба, безкомпромисна битка за оцеляване.
Защо това е така?
Защото като малка, преди години, възможно е и още в бебешка възраст, сте били травмирана по някакъв начин. Или животът ви е бил заствашен /например - давили сте се, били сте в болница със страшни за детето операции и интервенции/, или сте се чувствали изоставена и отхвърлена.
И когато човек от малък си носи такава травма, той развива тази оцеляваща стратегия, този борбен дух, за да не попадне отново в травмата, в онова ужасно чувство за безпомощност и болка. И този борбен дух го прави много успешен, много  амбициозен, много справящ се.
НО и много безпощаден към себе си, а често и към околните. Непримирим към второто място, да не говорим към мястото на резервната скамейка /където, между другото, си е страхотен купон /
И когато отново се случат травмиращи неща като смърт, аборт, загуба, страдание, този ваш вътрешен боец не може да се примири, не може да приеме реалността. Той иска да се пребори със Смъртта, със Съдбата, с Природата. Дори със самия Господ.... И приема загубата на тази битка като личен провал........
Да, наистина е добре да потърсите помощ от професионалист в тази ситуация.
Но ще ви дам и едно упражнение, една фраза, една мантра, ако щете.
То се състои в следното: когато ви притисне страданието, отидете някъде, където сте сама, отпуснете се и си кажете наум: "Аз се предавам!".
И оставете това изречение да подейства.
Поздрави!

Здравейте. Жена съм на 22. От ученическите си години отключих социална тревожност. Тревожа се за дребни неща, когато ще говоря някъде, ще се срещам с някого, прекалено много обмислям нещата за всяко нещо и постоянно се критикувам. Имам ниско самочувствие и не знам как да работя върху него. Опитвам се всячески да излизам от зоната си на комфорт и да полагам някакви усилия, но симптомите са - изчервяване, треперене, свиване на стомаха,изпотяване, сърцебиене. Много ме притесняват и ми пречат тези симптоми. Искам да отбележа че не съм интровертна личност, не обичам да оставам сама и при всяка възможност гледам да съм навън и с близките си хора нямам никакъв проблем с комуникацията.

Здравейте д-р Стефанов имам следния въпрос относно сина ми. Надявам се този път да ми отговорите.Той е ученик. Все по - често започва да го е гнус от храната, като дори такава към , която до скоро я е харесвал, вече казва , че гое гнус и не иска да яде. Като цяло от малък има проблем с храненето, страда от липса на апетит , но никога не е казвал , че го е гнус. Мисля, че по скоро е на психическо ниво, защото сме посетили гастроентеролого и всичко му е наред. Каква може да е причината?
Благодаря за отговора

Здравейте, г-н Стефанов.
Как може да се справим с безсилие, безнадеждност, дори гняв. Последните месеци се оказаха много неприятни за семейството ми. Много често боледуваме и вече съм отчаяна при поредната кашлица, хрема, температура и тнк. Никога досега не е било така и съм много изнервена, опитвам се да правя неща, които ми харесват и ме карат да се чувствам добре, но ефект никакъв или временен. Направо искам да избягам някъде вече...

Здравейте след прекаран ковид февруари ми заглъхнаха ушите , от тогава до сега.
Ходих на уши нос гърло не се оправя, чувам леко пищене на моменти.
И челюста взе да ми се схваща и наболява. Супер се стресирам на моменти незнам какво да правя. Какво бихте ме посъветвали?
Благодаря

Здравейте!
Причините за погнуса могат да са най-различни.
Много често са свързани със страхови преживявания, страх от смъртта.
Получават се от срещата и от близкия контакт на детето с възрастни /стари/ хора.
Техния вид, тяхната миризма може да доведе до страх и погнуса.
НО може да е свързано и с негативно отношение към нещо или някой.
Обърнете внимание, например, че хора от различен от нашия етнос могат да ни миришат лошо.
И забележете - това винаги е взаимно. Ние на тях също им миришем лошо.
Тоест - погнусата /отхвърлянето/ са взаимни.
Давам кратки насоки. Те може и да са в десятката.
Но ситуацията изисква конкретно и задълбочено изследване.
Това мога да кажа от разстояние.

Да, може би пояснението е страх от смъртта. По принцип е по чувствително дете и изживява всичко в съня си. Напоследък е много прехласнат по компютърните игри. Може ли да ни насочите към колега, който използва вашите практики само, че за друг град.
Благодаря за отговора

Пишете ми на лични за кой град става дума.

Здравейте. Ще съм благодарна за съвет от Вас, макар че не зная какво точно да ви питам. Има някакво семейно заплитане, което прави така, че на мен да не ми върви в почти нищо. Имам чувството, че съм абсорбирала  и поела всички травми и от майка ми, и от баща ми и съм в някакъв страхотен енергиен блокаж. Най-важният проблем е, че не умея да създавам връзки. Въобще, през целия си живот се чувствам някак си не на място, все едно не трябва да съм тук, неудобно ми и ме е срам от себе си. В група от хора, в учебно заведение, в работа, никога не мога да се впиша, не мога да вляза в една хармонична ситуация на весела компания, в която на хората им е хубаво заедно и се забавляват. Съответно нямам приятели и социален живот. Това е така, откакто съм дете. Повечето хора в обкръжението ми ме намират за странна и ме избягват. Имам чувството, че нямам достъп до позитивните енергии, не мога да създам и да вляза във весела и хубава атмосфера.
Отделно мисля, че имам нещо като хиперкативност и дефицит на вниманието, което се влошава с годините. Сега съм на 32 г. Завърших висше, но трудно и не съм особено добра. Много ми се трудно да се съсредоточа и да работя.  Някой би казал, че това вероятно не е моето нещо, но аз нямам страст към нищо и не съм добра в нищо. Сменяла съм няколко работни места, сега отново съм в изпитателен срок.
Осъзнах, че имам някакво дълбоко убеждение, което ми казва, че не трябва да се домогвам до хубавите неща в живота. Не трябва да взимам хубавото за себе си, защото е егоистично. Чувствам се някак си низша и жалка и постоянно се самосаботирам. Да си го кажа честно, не се чувствам комфортно, когато ми се случват прекалено хубави неща. Все едно не мога да понеса твърде много хубава енергия, все едно да преядеш със сладко.
За пример мога да дам, че ми беше много трудно да взема шофьорска книжка. В моето подсъзнание да шофираш е нещо хубаво, нещо като привилегия, която не ми се полага. В един момент станах прилично добра, но точно тогава настъпи някакъв блокаж в мен и не мога и не мога да се кача да карам. Не мога да повярвам, че съм го правила, че съм шофирала по натоварени места, все едно не съм била аз.
Това го давам като пример за самосаботиране. Мога да пиша до безкрайност, но понеже не мога да го подредя и да го структурирам, само ще обясня набързо какви са майка ми и баща ми. Майка ми също не може да създава връзки, за нея е валидна само кръвната връзка. Има брат по-малък от нея, която винаги е бил фаворизиран от родителите им, а нея са я обявили за неудачницата. Съответно, тя се жени за баща ми, който имам чувството, че никога не е харесвала и за който почти не съм чула добра дума от нея. Истината е, че той пък съвсем тотално не е добър в нищо, няма приятели, не е дисциплиниран и не може да работи, злоупотребява с алкохол. Прави го, защото има някакъв ужасен блокаж и в него, в повечето случаи той просто не знае как да постъпи и какво да прави и от безсилие се напива. Той е на границата на психичното здраве, майка ми казва, че баща му е бил "като малоумен". Аз съм кръстена на този дядо. Напоследък осъзнах, че има някакъв спотаен страх в майка ми, да не би и аз да съм "ненормална" като баща ми и дядо ми. Мисля, че фаворизира брат ми, който е "нормален" и общителен, а аз съм затворена и асоциална. Но по-интересното е, че имам чувството, че майка ми сякаш иска аз да съм психично нездрава, за да може тя да е по-добра от мен. Винаги ме е критикувала за всевъзможни неща. И тъй като няма истински приятели и не може да създава хубави връзки, постоянно се свързва с някакви самотни жени, разведени, неженени или вдовици като нея, които са гневни и изнервени, карат се помежду си и тя постоянно повтаря фразата "Тази жена не е наред." за различни нейни "приятелки".
Благодаря, че ме изчетохте и моля да ми дадете някакъв съвет от къде да започна, за да оправя нещата.

П.С. Тъй като прочетох в темата за директивата "Не бъди жив.", искам да добавя, че майка ми ме е родила на 31 г., което за онова време е било "възрастна първескиня", преди мен е имала два спонтанни аборта, страшно много е искала да има дете и е била изключително щастлива, когато съм се родила. Имам обаче натрапчивото чувство, че баща ми не е ме е искал или по-скоро, му е било все тая дали ще ме има или ще ме няма, докато на брат ми искрено се радваше, защото, друго си е да имаш син, нали...

Здравйте!
Това, което бие на очи при четенето на вашето писмо е тоталното разминаване между начина, по който възприемате себе си и това, което сте. Какво имам предвид?
Твърдите, че не ви бива, че сте неудачница, неподредена, хиперактивна и несправяща се с нищо...
Същевременно при четенето на писмото ви е абсолютно ясно, че то е писано от подреден и интелигентен човек, който владее словото много добре... И освен това е търсеща и самокритична натура.
Какъв е възможният извод? Че вашата неспособност да се справяте с нещата от живота най-вроятно представлява един вид лоялност към родителите. Все едно, че им казвате с цялото си поведение: "Мили мамо и татко, обичам ви! И затова ще бъда несправяща се като вас!"
Какъв е  възможния изход? Да потърсите други начини да изразявате любовта си към родителите. Например вместо да изпълнявате директивата "Не бъди жив!", която вероятно е изпълнявал и баща ви, да си кажете: "Приемам живота от вас и ще го живея във ваша чест. Защото на вас не ви беше лесно да ми го дадете!!!"
И още нещо: тези два спонтанни аборта на майка ви преди да ви роди са много силен фактор. Заради тях майка ви не е можела да е емоционално отдадена в достатъчна степен. След такова нещо жената изстрадва загубените си деца и няма много капацитет за живите.....
Това е, което мога да ви кажа от общи съображения.
Бъдете здрава!
И бъдете в дълбока духовна връзка с наближаващите празници.
Идва време за Въскресение!

Здравейте ,казано накратко,има нещо което не ми дава мира и това е “нарцистичната ми майка”. Предполагам сте наясно за какво зло става дума. Бихте ли ми казали метод ,с който да се опитам да пречистя негативните си чувства и обидата си от нея? В момента съм бременна и цялото ми същество е изпълнено с любов,но понякога нощтно време се сещам що за човек е тя и се чудя как Господ й е дал 2 деца,на които се опитва ,съзнателно или не, да съсипва животите ? Винаги ,когато е скарана с мен,заблуждаващо е в добри отношения с брат ми и обратното.Имам нужда от съвет,как да пречистя съзнанието си и да се абстрахирам от това ,че именно за мен се е паднала толкова ужасна и жестока жена? Мислите ли,че това е моят кармичен урок? Много ми е трудно да си обясня подобно поведение от жена,станала “майка” . Също така,адски ме е срам от тази жена(не от външния й вид),срам ме ,че няма никакви семейни ценности. Хората ,с които съм обградена или не знаят каква е ,или изпадат в недоумение “що за майка би направила това или казала онова”… Цял живот съм прикривала и обвинявала себе си ,че тя всъщност е най-противното същество. Няколко пъти я запознавам с мои приятелки и тя се опитва или несъзнателно ме излага с нейните скандали. Може би ,заради нейното поведение натрупано в детските ми години (когато дори не ни в гледала с брат ми) също ,като горната авторка смятам ,че имам проблем с дефицит на вниманието и бързо се отегчавам или “преяждам”с позитивната енергия . Лесно изпадам в дупка ,когато изпадна най-ме е страх ,че няма да имам подкрепата на никой. Негативната енергия ме застига по-лесно от позитивната. Изкл. мн ме е страх да не повторя нейните грешки,тя има 2 неуспешни брака ,но това със сигурност не е причината за това ,че не е добра майка. Отношението й към хората е такова или прикрито “подмолно”. Чак ми е ставало смешно какви злобни и несдържани погледи е демонстрирала пред мъжа ми или пред мен. Най-ме боли и няма да успея никога да простя ,че след толкова болезнено трудния ми опит за забременяване (ин витро ,операция и т.н) ,тя каза ,че я натоварвам ,когато говоря за моята бременност.Беше разказала на вс за моя живот и се чувствах ограбена.. защо го е направила ,вместо мен и зад гърба ми?! Истината е ,че ми вдигна страхотен скандал в първите и най-рискови седмици от бременнността,явно повече не можеше да сдържа озлоблението и завистта ,че не тя е бременната. Чак започна да крещи,че нямам никакви приятелки и за това дъм я навестила,аз бях психически не добре и притеснена как ще се развие бременността ми,а тя крещеше ,че ще се махне и нз още какво.С какво провокирах такова държание ,нима не можа да се зарадва за мен? И от къде да се махне ,като никога не е била до мен. Не можа да ме изтърпи 2 дни,за толкова години.в които не бяхме се виждали ,т.к живехмв в чужбина с мъжа ми.Наистина не знам какво да мисля и как да си обясня нейното поведение. Не възнамерявам да я питам ,нито да я допусна до бебето ми ,когато се роди. Само се моля Господ да не праща на децата такива МАЙКИ. Никое дете не го заслужава! 😔
Благодаря ,че прочетохте  хаотичното ми и изключително болезнено признание.

Здравейте, бих искала и аз да споделя и да потърся съвет в момент в който мисля, че мога да бъда откровена, а не да скривам информация, тъй като се страхувам да не бъда разпозната или критикувана или нахална тъй като не пиша за първи път . Та, ще започна от тревожността, паник атаките депресиите, които изпитвам. Всичко започна в 11 клас, когато излизах  с момче което майка ми не одобряваше, ще вметна че тя не работеше беше се отдала на отглеждането на мен и по- големия ми брат. Тя ни одобряваше  моята връзка със въпросното момче, което беше 7 години по-голямо от мен, нормално като родител се притесняваше, опитваше да ме предпази.... винаги когато трябваше  да се видя с него, трябваше да се крия от нея и от приятелката на момчето, майка ми постоянно ми изпращаше  заплашителни смси че ще се обади в полицията, ще ме пребие, реално не се притиснявах  ,нямах и никакъв страх, но самото звънене  и липсата на лично пространство ме тормозеше.  Връзката с въпросното момче приключих тъй като приятелката му забременя и той ме заряза, мвого страдах, мислех си че това ще е края на света. Родителите ми са разведени, отначало беше добре за мен, тъй като мислех,че ще мога да излизам необезпокоена  с въпросното момче, но не стана точно така, майка ми отново ми звъннеше.  На една от последните срещи с него,преди самата среща с него повърнах и  си спомням,че се уплаших бях с най- добрата ми приятелка и и казах, имам чувството,че ще повърна и реално повърнах, след това винаги преди среща с него, преди изпит,преди дискотека, преди събиране с хора става ми.лошо повръщам, чувствам страх, развих  генерализирано тревожно разстройство. Съжалявам, че го пиша толкова хаотично, опитвам се да разкажа мвого неща по накратко.... 3 4 години след това се запознах със сегашният ми приятел, който в началото на връзката ни използваше наркотици, ходеше на казино, залагаше си вещи. Естествено аз бях много  против тези  неща и с доста усилия мисля,че  малко или много го промених до известна степен. Преди 2 години простих и изневяра. Но може би я простих само на думи, тъй като съм неуверена в себе си постоянно му казвам ти не ме обичаш, от около година не правим секс или по- скоро правим доста рядко за млади хора. Чувствам се сама , отношенията ми с майка ми и като цяло със семейството ми не са блестящи.  Всеки път когато се събирам със семейството на приятеля ми се чувствам зле,  неговите родители също са разделени, баща му си има друго семейство и респективно той има полу сестра. Всеки път когато хвалят сестричката  му когато я обгрижват  аз се чувствам зле,  чувствам се зле и когато баща му и втората му жена засвидетелстват любовта и уважението си по някакъв начин. Обвинявам родителите си,обвинявам гаджето ми , може би и завиждам на знам, чувствам се изоставена, неоценена, страхлива. Най- добрата ми приятелка ме съветва да зарежа приятеля ми казва  ми той е такъв няма да се промени не очаквай от него неща на които не е способен. Знам, че е права, но се страхувам от промяната, аз не съм от хората, които могат да сложат край на връзка, колкото и жалко да звучи предпочитам да бъда жертвата да бъде изоставена,молеща, ревяща. В професионален план също съм провал, започнах добри платена работа, но не се справях  с работата и ми предложиха да сменя проекта, но тъй като нямах никакво ниво на англ се наложи да напусна. В крайна сметка се записах на курс по английски език, за дя премахна този си комплекс. Извинявам се,че е написано така хаотично  надявам се да хванете нишката.

Привет и от мен,пиша за първи път,просто не можах да се сдържа.Първо искам да ви благодаря от сърце,за отделеното време и ценните съвети,които давате.Най-много за мен и семейството ми работи правилото,че желязото се кове,докато е студено,а също когато ми е притеснено си казвам-Хайде сега ,как ще се изложа😃.Искам и аз да попитам нещо,моята майка не беше идеална,както и аз не съм,но почина преди 16г и оттогава нещо се счупи в мен.Липсва ми и не мога да преодолея тази загуба.Семейството ми е страхотно,мъжа ми ме носи на ръце,понякога се усещам,че търся несъзнателно майка си в него?Това нормално ли е?Тя почина,когато дъщеря ни беше на три месеца,от рак,ужасна и болезнена смърт,на никой досега не съм разказвала за това.Много пъти с нея сме имали конфликти,държала съм се лошо,за което съжалявам ужасно.Най много ми е мъчно,че дъщеря ни ,не я познава.Благодаря ви🤗.