Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 295 754
  • 2 198
# 2 115
Здравейте,    
Имам необходимост да споделя това, което ме мъчи, въпреки, че е жестоко...
От три години имам брак, от две правим опити за бебе и съответно заради проблеми се лекувахме. Тази година изведнъж останах без работа, а в същото време се появиха доста лични проблеми с мои роднини. Отношенията ми със съпруга ми пострадаха. Той също имаше проблеми и в началото на лятото се изпокарахме с него. За пръв път той ме шамароса... За тази ситуация и аз имам вина, но в онези дни след скандала ни не мислих така... Събрах си нещата и заминах, казахме си, че ще има развод. И в точно тези дни изневерих. Сваляха ме, имаше привличане, но и желание за отмъщение. Раздялата обаче беше точно за три дни. Моят мъж поиска извинение и се събрахме. Говорихме много и се разбрахме кой с какво е издразнил другия. Той категорично не е насилник и все още ме обича, доказал го е многократно преди и сега. След месец се оказах бременна. Датите на зачеване и датите на моята забежка съвпадат. Вярно е, че не липсваше секс и със съпруга ми в тези дати, без да се пазим, вярно е, че в забежката ми се пазихме, но аз съм... почти убедена че другия е баща... Единствено на приятелка признах всичко. Тя не разбира, защо след като е имало защита, мисля така... Нямам отговор. В момента съм 6-ти месец, не посмях да направя аборт, само заради слабата надежда, че съм бременна от моят съпруг. Но нямам психически сили. Вместо да се радвам, аз страдам, защото не исках дете от друг мъж. Защото исках отмъщение, но не такова. Не мога да работя, живея ден за ден... А бях се записала на второ висше, но въобще не започнах... Провалям доста възможности за кариерно развитие, които ми се предлагат, без значение на състоянието ми....Мисля, че си провалих живота, защото в един момент може да се разведа наистина... Не мисля и че ще обичам детето, като знам че е на друг... Как да продължа?
Виж целия пост
# 2 116
Здравейте, Д-р Стефанов. Предварително се извинявам са дългия ми пост. Но в живота си откакто се помня чувствам огромна тежест, тъга, депресия, тревожност и изолация. Отгледана съм изцяло от баба ми и дядо ми от страна на майка ми. Майка ми отсъстваше от живота ми цели 13 години..за всички тези години се броят на пръстите на едната ми ръка колко пъти е идвала или съм я чувала. С баща ми се разделиха, когато бях на около 4, 5 годинки..спомням си побоищата, скандалите..и страхът и ужасът, който изпитвах от баща ми. За него до колкото знам е осиновен и както, че не беше психически добре... с пароноидна шизофрения. Спомням си тогава, че ми се искаше да защитя майка ми и баба ми, защото се страхувах, че може да го убие.. Като цяло цялото ми детство бе изпълнено с много насилие, малтретиране, физическо, психическо.. Нямам спомен някога да съм се чувствала обичана, сигурна и защитена, не съм била прегръщана, подкрепяна, не чувах и топли и мили думи. Бях постоянно критикувана, наказвана, сравнявана с възлагане на куп отговорности, задължения..с вменяване на много вина. Когато бях малка тъгувах много за майка ми, мечтаех и копнеех за нея и нейната любов. Но не задавах въпроси къде е..чувствах огромна любов към нея тогава и в същото огромна и непоносима болка. В един момент сърцето ми сякаш се разби и там остана една дълбока празнина. В годините и докато растях, започнах да имам трудности в общуването, ставах все по - свита, срамежлива, притеснителна..нямах никакви приятели, децата започнаха да ме изолират и аз се чувствах все по - самотна. Имам и сестра, която е с три години по - малка от мен. Но и с нея никога не сме били близки, много се биехме, карахме. Тя все се ядосваше, че не искала да бъде по - малката и в стремежа си да не я карам да се чувства така, все отстъпвах сякаш своето място. Когато навърших 13 години, майка ми се появи с нов мъж. Реши, че може да ни вземе при тях и се преместихме при тях. Рязката раздяла между с баба ми и дядо ми също ми се отрази.
Когато се преместихме, буквално се чувствах като осиновена сред чужди и непознати хора за мен. Осъзнах, че изобщо не познавах майка ми и последваха още разочарования. Не можех да я почувствам като майка изобщо и пред себе си сякаш виждах дете или по - малка сестра..поведението и често е инфантилно и държанието към втория ни баща също ми изглеждаше детински..често в разговори употрябваше умалителни и бебешки думи, които ме вбесяваха и дразнеха още повече..като как искала да "папкала", била "гладничка" и т.н. А към втория ми баща изпитвах страх и ужас и се опитвах да го избягвам. В новото училище и среда отново се появиха проблеми, отново бях подложена на насилие, обиди и дори сексуално такова, което продължи многократно. След случилото се затворих още повече в себе си и изпаднах в депресия. Спрях да говоря, започнах да се изолирам все повече и повече...и всичко трупах в себе си. Отделно започнахме да имаме и проблеми в семейството ми..втория ми баща тогава се озова и в затвора..всичко това също ми се отразяваше. Чувствах се емоционално сама и неглижирана..майка ми тогава не проявяваше интерес какво се случва с мен, в училище. Когато навърших 18 си мислех, че като се откъсна от тях и преместя да живея другаде..ще се почувствам по - добре. Но когато направих тази стъпка се почувствах адски изплашена и сама..когато се озовах на чуждо място, в още по - голям град..тогава след конкретни събития и силен афект от разговор, направих опит за самоубийство. От там след случилото се..и когато майка ми втория ми баща ме взеха обратно..и след опити и намеса на терапевти...изпратиха ме набързо на психиатър и се започна едно предписване и сменяне на медикаменти. Превърнах се в развалина, чувствах се като жив труп..толкова упоена..можех само да гледам в една точка и това беше цялото ми съществуване. Отделно се чувствах като тежест за семейството ми..отново получавах упреци, обвинения. Започнах да изпитвам още по-голяма тревожност и несигурност..страх от света, страх от живота..страх за оцеляването, страх от хората и общуване с хора. Беше ми много трудно сама да се отърся и изправя след целия ад. След скандал втория ни баща ни изостави...и повече не се върна, намери си и друга жена. Майка ми отчаяно се опитваше да си го върне. Междувременно сестра ми за през това време завърши и записа висше. Майка ми малко след това реши да се премести в чужбина и там си намери нов приятел.. Сестра ми си намери приятел и се изнесе и тя. Народиха и се и деца.
През годините биологичния ни баща се опитваше да контактува с нас, но аз не исках като цяло контакт и общуване с него. След известно време научих, че се е самоубил. След няколко години и дядо ми почина. Баба ми след като остана сама, сестра ми реши да я премести при мен в града..за да я гледам. Неща, които не бяха обсъдени с мен. Отново имаше караници и скандали.. аз отказах категорично да живее при мен и исках да е отделно. Отново имаше упреци спрямо мен, че съм безотговорна, манипулации. Когато баба ми се премести..започна едно постоянно звънене по телефона и искане да дойда..постоянно заплахи, че ще й стане лошо и как щяла да умре. От там тревожността при мен още повече се засили. И в цялото нещо се опитвах да ходя на работа, да следвам нещо и гледам и баба ми. Чувствам се постоянно изтощена. С  тревожност за пари и финанси, сфера която също е проблем за мен. През всичките години и местата на които работех, бяха такива в които работата беше много натоварваща физически и психически..докато не рухнех и не съм на предела на силите си.. за твърде много ниско заплащане. От което постоянно се озовавам в това да съм зависима от финансова помощ от майка ми. Нещо, което не искам и цял живот се боря да се откъсна и изпитвам вина.
Както и за всички тези години имах една единствена връзка в живота си, която продължи около година..и завърши с изневяра и изоставяне заради друга. Все още изпитвам страх към мъжете... както и проблеми в сексуалността, често се чувствам и като изнасилена..
Приятелки и приятели нямам, през годините тези които се появяваха все бяха хора, които аз да изслушвам, подкрепям, разбирам. Много и постоянно говореха единствено за себе си и от мен не се вълнуваха и интересуваха кой знае колко..и след време забравяха напълно за мен.
И така живея от много дълго време напълно сама и изолирана. Нямам приятели, празници от години не съществуват за мен, нито има с кого да ги посрещам. Майка ми откакто е в чужбина все аз съм тази, която й звъни, търся да се чуваме, споделям и постоянно, но и караниците са най - често...и то заради баба ми. Тя не смята, че има някаква отговорност спрямо нея..и често усещам, че дори и аз съм в тежест заради това, че се налага финансово да ми помага. Тя с баба ми не се чува кой знае колко, веднъж седмично..и в България си идва само веднъж годишно за по няколко дни. Със сестра ми от години тя няма никаква комуникация.
Като цяло живота ми е ужасно празен, самотен, безсмислен..и безцелен. А бъдещето неясно и тревожно.
Благодаря ви предварително ако изчетете дългия ми пост и отделено време!
Виж целия пост
# 2 117
Скрит текст:
Здравейте, г-н Стефанов Simple Smile Имам момченце на 2 месеца и половина, много желано и обичано, гушкам си го много, когато плаче винаги се опитвам да го успокоявам, дори и да не става понякога веднага, искам да усеща, че съм до него..
Но често ми се дават съвети като:  "Не го дръж на ръце постоянно при всеки плач, не правиш хубаво, ще го разглезиш. Ще свикне така и после ще иска само на ръце, бебетата са хитри и са манипулатори" или когато се захласва и посинява от плач : " Остави го, в момента плаче от инат, щом така реве и се тръшка, това е от инат и трябва да го оставяш да се наплаче. Трябва да разбере, че не може винаги той да надделява". Също така са ме " съветвали" да оставям детето да се нареве хубаво, дори да излезна от стаята, че така щяло да се успокой по- бързо и ще престане след време да плаче така, трябвало да се възпитават по този начин. Това не бих го направила никога. Но като майка, която иска най- доброто за детето си, която се интересува как е наистина правилно  да отгледа
бебчето си, бих искала да разбера какво е мнението на специалист като вас.
Бих искала да чуя вашето мнение, наистина ли бебчетата могат да се разглезят на 2 месеца, да плачат от инат, защото не е станало, каквото те искат и да свикват да са само на ръце, щом ги държиш. Могат ли от толкова мънички вече да разсъждават по този начин " сега ще започна да плача нарочно, за да ме вземе някой на ръце"? Лоша услуга ли правят майките на бебчетата си, когато ги носят на ръце?
Благодаря за отделеното време!
Здравейте!
Идеята, че бебето трябва да се оставя да плаче, без да се гушка, за да не се разглези, е елемент на така наречената "черна педагогика". Целта е да се прекърши още веднага с появяването ѝ волята на човека да отстоява себе си, да се обезсмисли всяка проява на каквото и да било желание, за да стане човека по-лесно управляем.
Долеч по-адекватно е становището на Вержиния Сатир, един от колосите на семейната психотерапия, която пишеше някъде, че за да бъде човек щастлив и удовлетворен, са му нужни 12 прегръдки на ден.
Много точен е въпроса, който задавате: възможно ли е едно бебе  на 2,5 месеца да си каже " сега ще започна да плача нарочно, за да ме вземе някой на ръце".. Не, не е възможно да си го каже. Детето на тази възраст не може да си поставя съзнателни цели. То просто отреагира нуждите си. Абсурдна е тезата, че плаче от инат. Даже има хора, които споделят мнението, че като оставиш бебето да се захласне от плач, това му развивало белите дробове. Да, просто няма на света глупост, която да не може да измисли човешкия мозък.
И нека сега да си представим какви са нуждите на едно същество, което съвсем до скоро е било в Рая /защото утробата може да се разглежда като изгубения Рай. Там нуждите на човека се задоволяват, преди да са възникнали. Представете си само - това е живот отвъд нуждата!!!/ Това същество има нужда дабъде връщано към усещанията в утробата: да усеща топлината на майчиното тяло, неговата миризма, неговия вкус /кърмата/, да чува нейния ласкав глас... И задоволяването на тази нужда идва от гушкането, от телесния контакт.
Тази нужда на човешкото бебе да му се продължът, доколкото е възможно, усещанията, които е имало в утробата, е засилена и от още един фактор: че ние хората сме по рождение травмиран биологичен вид. Какво се има предвид в случая?  
Заради изправената походка ние като биологичен  вид изпреварваме в умственото си развитие останалите видове. Защото ръцете ни остават свободни за по-сложни дейности, които стимулират интелектуалното развитие.
Същевременно, обаче,  пак заради изправената походка, хората са носени в утробата на майките си относително по-малко време от другите бозайници. Защото гравитацията притегля плода надолу към родовите пътища и го принуждава да излиза по-бързо от утробата. /затова някои жени трябва да лежат месеци наред за задържане. Котката няма защо да лежи за задържане, защото нейните котета няма как да изпаднат от утробата заради гравитацията. Просто изходът от утробата не е отдолу/.
 Тоест - всички ние сме родени недоносени. И хората са един травмиран биологичен вид. /слоновете например са носени над две години и имат относително много по-малък мозък, но дни след раждането си са много по-самостоятелни от безпомощното бебе/
Ние имаме нужда от много повече грижи в началото на живота си. По-трудно ставаме самостоятелни. От огромно значение за психичното развитие е това, бебето да стои до тялото на майката, да бъде гушкано, да бъде "доносено".
Тук съм писал и друг път за стаята на родилката във възрожденските къщи, в която майката близо месец стои непрекъснато да бебето си и му е изцяло на разположение. Подобни практики съществуват от дълбока древност във всички краища на света. Така в традиционните общества бива компенсирана тази недоносеност на човека...
Така че вашият майчин инстикт да си гушкате бебето, когато плаче, отговаря и на неговите нужди да бъде "доносено" и на вашите нужди да сте в близък контакт с детето, което обичате.
Бъдете здрава!

Много Ви благодаря Simple Smile Вие също бъдете здрав!
Виж целия пост
# 2 118
Здравейте д-р Стефанов,
Пиша Ви с молба за съвет. Имаме дъщеря на 6 години и бебе момче на 6 месеца. Дъщеря ни винаги е била много привързана към мен и в много по-малка степен към баща си. След раждането на бебето стана страшно негативна и обижда всеки и всичко. Дори и мен, но особено баща си. Той й обяснява нормално, понякога й се кара, един-два пъти я шляпа по дупето (знаем, че не трябва, но не му издържаха нервите) и на фона на всичко това тя веднага му отговаря и обижда. Още от преди баща й не е имал авторитет пред нея. Макар да прекарват не малко време заедно и се опитва да й показва и учи на доста неща. Може би много забрани се опитва да й налага (бонбони, шоколади, вредни храни, телевизия). Много често каквото й каже, тя е на противоположното. Със сигурност ревнува от бебето, виждам, че аз й липсвам, но много ме притеснява, че не зачита баща си. Щом на 6 години е така, не ми се мисли какво ще е на 16 години. Моля Ви за помощ и съвет какво да направим, за да се вслушва по-често.
Виж целия пост
# 2 119
Здравейте, д-р Стефанов.

Искам да попитам каква може да е причината човек всячески да се опитва да избягва конфликти? Израснала съм в много хармонично семейство, но това, което създадох е пълна противоположност. Непрекъснато съм критикувана от съпруга ми - като се почне от това как дъвча храна, затварям вратата, мигам, та чак до възпитанието на детето, което очевидно не му давам. Същото е положението и на работа, част от колегите ми непрекъснато омаловажават работата ми и ми подмятат заядливи реплики с цел да влезем в конфликт. Понякога отвъщам, но обикновено си мълча само и само да не се разправям с човека отсреща. Как да се справя със ситуацията, защото всичко неизказано ми се натрупва и се чувствам много потисната? Благодаря предварително.
Виж целия пост
# 2 120
Здравейте, д-р Стефанов.

Искам да попитам каква може да е причината човек всячески да се опитва да избягва конфликти? Израснала съм в много хармонично семейство, но това, което създадох е пълна противоположност. Непрекъснато съм критикувана от съпруга ми - като се почне от това как дъвча храна, затварям вратата, мигам, та чак до възпитанието на детето, което очевидно не му давам. Същото е положението и на работа, част от колегите ми непрекъснато омаловажават работата ми и ми подмятат заядливи реплики с цел да влезем в конфликт. Понякога отвъщам, но обикновено си мълча само и само да не се разправям с човека отсреща. Как да се справя със ситуацията, защото всичко неизказано ми се натрупва и се чувствам много потисната? Благодаря предварително.
Здравейте!
Питате "каква може да е причината човек всячески да се опитва да избягва конфликти?"  И казвате, че сте израснала в много хармонично семейство. Тоест -  в семейство без конфликти.
НО семейство без конфликти няма как да е хармонично!!!
В семействата без конфликти  хората са се съгласили да избягват едно базисно чувство, без което човек няма как да е пълноценен. Те избягват гнева. Живеят в привидно съгласие, просто защото се страхуват от това да дадат пространство на гпева. Те са мили, любезни, учтиви, но не са достатъчно честни. Никой не изразява себе си, за да не предизвика с това гневни изблици и конфликти...
Вие имате и до сега нагласата, че да се гневиш е невъзпитано и нередно. И затова хората се осмеляват да правят с вас каквото си искат. Съпругът ви чете морал и ви напътства едва ли не как да дъвчете, да мигате, и вероятно как да кърмите и да се гримирате Simple Smile . Колегите в работата ви правят хапливи забележки. Най вероятно - за да ви тестват границите. Защото като се откажем от гнева, няма кой да ни пази територията, нямаме граници. Гневът ни е даден от Господ, за да можем, когато някой ни нахлуе в територията, ние да му се разгневим и да го прогоним от територията си....
Когато, обаче, не сме свързани с гнева, ние сякаш активираме у другите една детска част на душата, която ги кара да ни тестват границите, да ни нахлуват в територията.  Сякаш за да докажем, че съществуваме...
Това е накратко....
Виж целия пост
# 2 121
Здравейте д-р Стефанов,
Пиша Ви с молба за съвет. Имаме дъщеря на 6 години и бебе момче на 6 месеца. Дъщеря ни винаги е била много привързана към мен и в много по-малка степен към баща си. След раждането на бебето стана страшно негативна и обижда всеки и всичко. Дори и мен, но особено баща си. Той й обяснява нормално, понякога й се кара, един-два пъти я шляпа по дупето (знаем, че не трябва, но не му издържаха нервите) и на фона на всичко това тя веднага му отговаря и обижда. Още от преди баща й не е имал авторитет пред нея. Макар да прекарват не малко време заедно и се опитва да й показва и учи на доста неща. Може би много забрани се опитва да й налага (бонбони, шоколади, вредни храни, телевизия). Много често каквото й каже, тя е на противоположното. Със сигурност ревнува от бебето, виждам, че аз й липсвам, но много ме притеснява, че не зачита баща си. Щом на 6 години е така, не ми се мисли какво ще е на 16 години. Моля Ви за помощ и съвет какво да направим, за да се вслушва по-често.
КОЙ Е "ВИНОВЕН" ЗА ПОЯВАТА НА ВТОРОТО ДЕТЕ?
Здравейте!
Когато отговарям на вашия въпрос, на първо място бих искал да си дадете сметка, че първото дете абсолютно винаги е много по-привързано към майката. Между първородното и майката се получава толкова силна симбиотична връзка, майката му се отдава емоционално толкова дълбоко, че бащата изведнъж започва да се чувства в изолация. Уж е семеен, а емоционално с него не се свързва никой, сякаш е "стар ерген".
Ето защо второто дете много често се появява на този свят по предложение на бащата. То на свой ред е по-свързано с бащата и ако в семейството има конфликтно противопоставяне, много често ясно се вижда, че първородното и майката са от едната страна, а второто и бащата са от другата.
Така че чувствата между дъщеря ви и беща ѝ са взаимни: от една страна дъщеря ви се гневи на баща си, защото смята, че бебето, което ѝ е заело мястото до мама, се е появило на този свят по негова идея. От друга страна баща ѝ я притиска и забранява всякакви удоволствия (бонбони, шоколади, вредни храни и телевизия), като по този начин изразява гнева си и към нея и към вас, защото заради това момиче вие сте го "изоставили емоционално", отнели сте му много удоволствия, наслади и "бонбони". Преди то да се роди сте обичали само него, а след нейното раждане - само нея.
С една дума това, за което се борят съпруга ви и дъщеря ви, сте вие самата. Те се конкурират за място във вашето сърце. Защото им се струва, че там има място само за единия от двамата.
А като се вземе предвид, че в момента бебето е заело основната част от вашето време и внимание, борбата става още по-разгорещена.
Какво можете да правите, та това напрежение да олекне?
В тази ситуация може би е нужно да се прави сложна дипломация, да се играе "двойна игра", за да може и съпругът ви и дъщеря ви да чувстват, че са приоритетно важни за вас.
- когато сте насаме, съпругът ви е добре да чува неща от сорта: "Стига вече! Омръзна ми. Само с децата се занимаваме. Хайде да излезем някъде само двамата!" И му предлагате неща, които обичате да правите заедно, но скоро не сте намирали време за тях: "Отдавна не сме били еди къде си, не сме правили еди какво си... " Може за един час да е, но го правете. И говорете за това, изтъквайте го като приоритет: "Не може да гледаме само децата. Те ще пораснат, ще си тръгнат и оставаме само аз и ти. Ти си ми по-важен"
- дъщеря ви е отишла на по-заден план заради бебето, което тя интуитивно смята, че се е появило по каприз и вина на бащата ѝ. Затова за първородното е ценно мама да поиграе с него на бебенце. Описвал съм тук тази игра и друг път...  Ето как изглежда:  предлагате ѝ да си поиграете на бебенце, защото и на вас ви е домъчняло за времето, когато тя е била бебе. "Ти си моето първо дете и на мен ми беше много приятно и интересно да си имам бебе". След което отивате сами двете в една стая, в която е сигурно, че никой друг няма да влезе. Казвате ѝ, че ще си поиграете на бебенце, но това ще си е ваша тайна и няма да казвате на никого. /е, ако тя сама реши да каже, не ѝ се сърдете, но вие не казвайте на никого/. Вземате ѝ бебешките принадлежности. Завивате я с бебешкото ѝ одеалце, вадите шишенцето с биберона и ѝ давате да пие от него мляко. Гушкате я като бебенце и я приспивате, като ѝ пеете онези наивни и смешни песнички, които майките  измислят на своите бебенца. Същите, които сте и пяли на нея. Казвате ѝ всички тези размекващи душата неща от сорта: "Ооо,  колко му е сладко носленцето, колко му е мека косичката!" После я подушвате и казвате: "Оооо, миличкото, то се е наакало. Сега мама ще му смени памперса! /това го правите само на ужким. прекалено е да я събличате. Но е ценно като част от играта, защото я връщате към тази невероятна възраст, когато са ти се радвали на изпражненията! Това си е нещо уникално/.
Ако дъщеря ви има нужда от тази игра, тя ще поиска да я играете и друг път. Играйте я толкова, колкото тя иска, но винаги насаме, за да не пострада нейния авторитет на по-голямото дете. Това може да доведе до успокоение и до мотивация тя сама да поиска да е голяма, след като мама е съгласна да бъде малка.
Изобщо - бъдете внимателна, и избягвайте да казвате на дъщеря си, че е голяма и затова трябва да се съобразява с нещо и да прави нещо за малкия си брат. По-добре ѝ казвайте "малкото момиченце на мама". Казвайте ѝ, че тя е голяма, само когато това ѝ дава предимство. Например: "Хайде да си излезем сега само двете по женски, а пък брат ти, понеже е малък, ще го оставим с баща ти за два часа. Ти си голяма и може да си говорим за разни интересни неща."
Това е посоката, в която ми изглежда добре да вървите: специални отношения и с бащата и с дъщерята. Ако дъщеря ви се цупи, когато излезете само с баща ѝ, можете да опитате да я успокоите, като ѝ казвате неща от сорта: "В сърцето на мама има едно специално място за баща ти и друго специално място за теб"
Това е за сега...
Виж целия пост
# 2 122
Здравейте, Д-р Стефанов. Предварително се извинявам са дългия ми пост. Но в живота си откакто се помня чувствам огромна тежест, тъга, депресия, тревожност и изолация. Отгледана съм изцяло от баба ми и дядо ми от страна на майка ми. Майка ми отсъстваше от живота ми цели 13 години..за всички тези години се броят на пръстите на едната ми ръка колко пъти е идвала или съм я чувала. С баща ми се разделиха, когато бях на около 4, 5 годинки..спомням си побоищата, скандалите..и страхът и ужасът, който изпитвах от баща ми. За него до колкото знам е осиновен и както, че не беше психически добре... с пароноидна шизофрения. Спомням си тогава, че ми се искаше да защитя майка ми и баба ми, защото се страхувах, че може да го убие.. Като цяло цялото ми детство бе изпълнено с много насилие, малтретиране, физическо, психическо.. Нямам спомен някога да съм се чувствала обичана, сигурна и защитена, не съм била прегръщана, подкрепяна, не чувах и топли и мили думи. Бях постоянно критикувана, наказвана, сравнявана с възлагане на куп отговорности, задължения..с вменяване на много вина. Когато бях малка тъгувах много за майка ми, мечтаех и копнеех за нея и нейната любов. Но не задавах въпроси къде е..чувствах огромна любов към нея тогава и в същото огромна и непоносима болка. В един момент сърцето ми сякаш се разби и там остана една дълбока празнина. В годините и докато растях, започнах да имам трудности в общуването, ставах все по - свита, срамежлива, притеснителна..нямах никакви приятели, децата започнаха да ме изолират и аз се чувствах все по - самотна. Имам и сестра, която е с три години по - малка от мен. Но и с нея никога не сме били близки, много се биехме, карахме. Тя все се ядосваше, че не искала да бъде по - малката и в стремежа си да не я карам да се чувства така, все отстъпвах сякаш своето място. Когато навърших 13 години, майка ми се появи с нов мъж. Реши, че може да ни вземе при тях и се преместихме при тях. Рязката раздяла между с баба ми и дядо ми също ми се отрази.
Когато се преместихме, буквално се чувствах като осиновена сред чужди и непознати хора за мен. Осъзнах, че изобщо не познавах майка ми и последваха още разочарования. Не можех да я почувствам като майка изобщо и пред себе си сякаш виждах дете или по - малка сестра..поведението и често е инфантилно и държанието към втория ни баща също ми изглеждаше детински..често в разговори употрябваше умалителни и бебешки думи, които ме вбесяваха и дразнеха още повече..като как искала да "папкала", била "гладничка" и т.н. А към втория ми баща изпитвах страх и ужас и се опитвах да го избягвам. В новото училище и среда отново се появиха проблеми, отново бях подложена на насилие, обиди и дори сексуално такова, което продължи многократно. След случилото се затворих още повече в себе си и изпаднах в депресия. Спрях да говоря, започнах да се изолирам все повече и повече...и всичко трупах в себе си. Отделно започнахме да имаме и проблеми в семейството ми..втория ми баща тогава се озова и в затвора..всичко това също ми се отразяваше. Чувствах се емоционално сама и неглижирана..майка ми тогава не проявяваше интерес какво се случва с мен, в училище. Когато навърших 18 си мислех, че като се откъсна от тях и преместя да живея другаде..ще се почувствам по - добре. Но когато направих тази стъпка се почувствах адски изплашена и сама..когато се озовах на чуждо място, в още по - голям град..тогава след конкретни събития и силен афект от разговор, направих опит за самоубийство. От там след случилото се..и когато майка ми втория ми баща ме взеха обратно..и след опити и намеса на терапевти...изпратиха ме набързо на психиатър и се започна едно предписване и сменяне на медикаменти. Превърнах се в развалина, чувствах се като жив труп..толкова упоена..можех само да гледам в една точка и това беше цялото ми съществуване. Отделно се чувствах като тежест за семейството ми..отново получавах упреци, обвинения. Започнах да изпитвам още по-голяма тревожност и несигурност..страх от света, страх от живота..страх за оцеляването, страх от хората и общуване с хора. Беше ми много трудно сама да се отърся и изправя след целия ад. След скандал втория ни баща ни изостави...и повече не се върна, намери си и друга жена. Майка ми отчаяно се опитваше да си го върне. Междувременно сестра ми за през това време завърши и записа висше. Майка ми малко след това реши да се премести в чужбина и там си намери нов приятел.. Сестра ми си намери приятел и се изнесе и тя. Народиха и се и деца.
През годините биологичния ни баща се опитваше да контактува с нас, но аз не исках като цяло контакт и общуване с него. След известно време научих, че се е самоубил. След няколко години и дядо ми почина. Баба ми след като остана сама, сестра ми реши да я премести при мен в града..за да я гледам. Неща, които не бяха обсъдени с мен. Отново имаше караници и скандали.. аз отказах категорично да живее при мен и исках да е отделно. Отново имаше упреци спрямо мен, че съм безотговорна, манипулации. Когато баба ми се премести..започна едно постоянно звънене по телефона и искане да дойда..постоянно заплахи, че ще й стане лошо и как щяла да умре. От там тревожността при мен още повече се засили. И в цялото нещо се опитвах да ходя на работа, да следвам нещо и гледам и баба ми. Чувствам се постоянно изтощена. С  тревожност за пари и финанси, сфера която също е проблем за мен. През всичките години и местата на които работех, бяха такива в които работата беше много натоварваща физически и психически..докато не рухнех и не съм на предела на силите си.. за твърде много ниско заплащане. От което постоянно се озовавам в това да съм зависима от финансова помощ от майка ми. Нещо, което не искам и цял живот се боря да се откъсна и изпитвам вина.
Както и за всички тези години имах една единствена връзка в живота си, която продължи около година..и завърши с изневяра и изоставяне заради друга. Все още изпитвам страх към мъжете... както и проблеми в сексуалността, често се чувствам и като изнасилена..
Приятелки и приятели нямам, през годините тези които се появяваха все бяха хора, които аз да изслушвам, подкрепям, разбирам. Много и постоянно говореха единствено за себе си и от мен не се вълнуваха и интересуваха кой знае колко..и след време забравяха напълно за мен.
И така живея от много дълго време напълно сама и изолирана. Нямам приятели, празници от години не съществуват за мен, нито има с кого да ги посрещам. Майка ми откакто е в чужбина все аз съм тази, която й звъни, търся да се чуваме, споделям и постоянно, но и караниците са най - често...и то заради баба ми. Тя не смята, че има някаква отговорност спрямо нея..и често усещам, че дори и аз съм в тежест заради това, че се налага финансово да ми помага. Тя с баба ми не се чува кой знае колко, веднъж седмично..и в България си идва само веднъж годишно за по няколко дни. Със сестра ми от години тя няма никаква комуникация.
Като цяло живота ми е ужасно празен, самотен, безсмислен..и безцелен. А бъдещето неясно и тревожно.
Благодаря ви предварително ако изчетете дългия ми пост и отделено време!
Здравейте!
Събрало ви се е много. Толкова много, че изглежда невъзможно за носене.
А същевременно около вас е имало приятели и приятелки, които са искали да ги изслушвате и подкрепяте. И това, макар че изглежда странно, според мен означава много. Тези хора са виждали, че можете да давате подкрепа. Тоест - че можете да вдвишвате болка и страдание, а да издишвате любов и светлина.
Моето разбиране е, че вие сте поели голямата тежест на това трудно съществеване в такова семейство, където насилието е нещо всекидневно. Като по-голяма сестра сте поели по-големия товар и благодарение на вас  сестра ви успява да си подреди живота по друг начин....
Същевременно сте атакувани и от чувство за вина за много неща, за които изобщо не сте виновна.
И изобщо - вие сте напълно невинна за всичките тези страдания във вашето семейство, които описвате. Напълно нормално е майка ви да ви подкрепя финансово, сед като са ви стоварили бремето да се грижите за баба си...
Според мен е смислено, ако още не се е случило, да договорите с майка си колко пари ще ви праща масачно, за да знаете на какво можете да разчитате. Вие сте в правото си да го знаете и сте в правото си да изисквате повече сигурност за себе си.
Отново ще повторя думите ДА ИЗИСКВАТЕ!!!!
Защото след всичко, което сте преживели, вие стоите в идеята: "Аз не заслужавам!!!"
А това не е така. Вие заслужавате да получавате подкрепа от близките си.
И е добре да искате разни неща от тях. Включително и от сестра ви, не само от майка ви.
Изобщо - помислете си от кого сте способна спокойно да поискате нещо, знаейки, че той ще ви го даде?
Какво мислите за казаното?
Поздрави!
Виж целия пост
# 2 123
Благодаря!
Виж целия пост
# 2 124
ЗАЩО СЕ ДРАЗНЯ НА МАЙКА МИ?
Здравейте!
Щом имате дете и съпруг, вече сте голям човек и е нормално да стоите с лице към вашето собствено семейство и с гръб към родителското си семейство, от което произхождате. И няма нищо по-естествено от това да се дразните на майка ви, която не ви пуска да бъдете там, където ви е мястото, а ви държи на мястото, което вече не ви отива на статуса на съпруга и майка.
Каква е по принцип причината да се случва това, което описвате?
Най-често майките се държат за децата си по този начин, защото се чувстват емоционално недохранени от собствените си майки. Мама им липсва, защото не е била на разположение, била е твърде сурова или незряла или невротична или си е тръгнала твърде рано и т.н. И те искат да получат от дъщеря си вниманието, което не са получили от мама. Представям си, следователно, че когато ви се обажда непрестанно, майка ви иска от вас всичко това,  с което е недохранена от детството си. А когато "сте ѝ оставили детето уж за да го гледа за няколко часа", тя ви се обажда още повече, за да ви напомни за себе си. Сякаш иска да ви каже: "Ти си родила едно дете и ми го водиш да го гледам. Но помни, че всъщност аз съм детето, което има нужда от грижа и внимание."  Или ако си говорите по телефона със съпруга си, тя се обажда отстрани и напомня за себе си като 3-4 годишно дете, което
 ви подръпва за полата и  не дава мама да си говори с някой друг. /А пък на всичкото отгоре във вашия случай  този някой друг я е отвлякъл на друго място и тя вече не присъства по цял ден/...
Но тук е интересно и как стои баща ви в тази картина? И моята представа е, че той е съвсем  загърбен и изтласкан и тя не се интересува от него...
КАКВО БИХТЕ МОГЛИ ДА НАПРАВИТЕ?
Можете постепенно да увеличавате дистанцията и да намалявате честотата на тези разговори.
Как да стане това?
1. Започнете да не вдигате, когато тя ви звъни, а връщайте обаждането след известно време. Например след 18,00 часа. Допускам, че това ще ви бъде трудно, защото е много вероятно вие от малка да се страхувате за майка си Треперили сте, че може да ѝ стане нещо и да си отиде от този свят. И заради това и на вас да ви е трудно да заставате на дистанция от нея. Искате да я държите под око, за да можете да я спасите, ако стане нещо.
2. Затова ви предлагам като първа стъпка по-лек вариант: не вдигайте на първо-второ позвъняване, а на трето-пето. Забавяйте се колкото може повече.
3.   Дръжте се с нея понякога като малко детенце, за да ѝ напомните, че вие сте детето, а не тя.  Например казвайте ѝ: "Мамо, ще мина да ти оставя детето за три часа. Ама много ти се моля, направи ми от онези макарони на фурна, дето ми ги правеше като бях малка"   Или я карайте да ви припомня някакви истории от времето, когато сте били на възраст до 3 годинки... Така ѝ изпращате посланието: "Ти си голяма, а аз съм малка"
4    Ако се чувствате за нещо много виновна пред майка си, ходете на терапия. Защото който се чувства виновен пред майка си, се чувства виновен и пред целия свят. А това е чувство, с което трудно се живее.
Това е накратко.
Здравейте, много Ви благодаря за отговора.
Чудя се обаче дали подходящата стратегия би била да се държа пред нея като малко дете, защото както съм написала и преди, тя обикновено се държи с мен все едно "не съм в час". Държи се отхвърлящо постоянно, за малки и големи неща. Например  - в нейния дом сме и аз тръгвам да си мия ръцете в кухнята и да търся сапун и тя ми казва с надменен тон, че обикновено хората си мият ръцете в банята. Или вади конфитюр и започва да се чуди от какво е, защото вече не вижда добре. Аз й казвам, че е от ягоди, а тя започва да спори, че не е. Трябва да викнем трети човек, за да потвърди, че всъщност е от ягоди. Simple Smile Да не говорим за постоянното критикуване на външния ми вид и дрехите ми, това че ме разубеди да уча желаните от мен специалности и ме убеди за друга, с която сега не съм щастлива, няма да се впускам в детайли.
Просто искам да подчертая постоянното, често и ежедневно отношение към мен като към неадекватен човек, който прави нелепи и некрасиви неща.
И се чудя, ако умишлено се държа пред нея като по-малка, няма ли това още повече да засили това отношение?
На всичкото отгоре, очаква наред с описаното й отношение аз много да я обичам, да искам да я виждам често и да съм мила с нея, а това не е така. Като по-малка не се притеснявах да я упреквам за лошото й отношение, при което тя отговаряше, че всъщност това са дребни неща и аз съм лоша и злопаметна. Напоследък съм срещала това поведение като "газлайтинг" - когато другият те напада, подхожда с агресия и упреци, а когато му отвърнеш със същото, казва, че ти си агресорът. Майка ми през целия ми живот прави това, като ми вменява чувство за вина, че не съм достатъчно любвеобилна, "натиска" ме да показвам любов на баща ми, брат ми и бабите ми - нещо, което на мен не ми идва отвътре, защото отношенията ни никога не са били добри и заявява, че и с брат ми се държала по същия начин, но той не е толкова лош като мен.
На фона на това , адски се дразня на царящото в обществото идеализиране на родителите и особено на майката. Ако например разкажа това на произволно избран човек, веднага ще предположи, че майка ми е права и нещата, които аз ги правя наистина си заслужават упрека или наистина нейните упреци са много дребни, а аз злопаметна. Тогава си задавам въпроса, как е станало така, че аз съм станала толкова несъвършена въпреки добрите съвети на майка ми? Някак си съм станала такава без нейно участие, въпреки че тя е била до мен през целия ми живот, както си му е редът. Обикновено просто излиза, че тя е добрата, а аз - лошата. Simple Smile
Някакви съвети имате ли в това отношение или по-скоро е необходима задълбочена терапия?
Благодаря!
Виж целия пост
# 2 125
Здравейте, г-н Стефанов! С интерес изчетох цялата тема дотук, което ми помогна да си обясня доста неща. Благодаря Ви!
Първото нещо, което бих искала да Ви попитам, е дали можете да препоръчате упражнение за голям човек за преодоляване на травматично раждане, по подобие на това, което предлагате за деца, родени със секцио. Желано бебе съм била – така са ми казвали и така мисля и аз. Вече съм зряла жена, майка, като навремето не съм родена със секцио, но все пак съм се появила на бял свят не съвсем естествено – след медикаментозно предизвикване и с форцепс. Малко преди това, в болницата, където съм родена, е имало случай на починала бременна жена в напреднала бременност. Жената не ни е била близка, но събитието е оказало влияние, включително и пряко – лекарите са били уплашени и са взели решение майка ми да ражда веднага, макар че е имало време до термина ѝ, и така след предизвикване и форцепс съм се появила аз. Да, ама много пъти се е случвало майка ми да обвинява мен за преживяното – инатяла съм се вместо послушно да направя каквото трябва и т.н. В моменти на желание да ме манипулира, е изричала и думите „Едва не умрях да те родя“ и т.н. Тя има своите причини – събития от нейното минало, за да се държи така, а някои неща с годините ескалират. Баща ми е по-умерен в това отношение, не му е лесно и на него с подобни изблици, а също и той не е лек характер, но като пример ще дам, че ми е давал съвети, подобни на някои Ваши такива – например, че след като съм омъжена, трябва да подкрепям вече мъжа си, а не родителите си. Но се питах аз какво мога да направя за себе си. Защото считам, че от раждането ми и за мен има психически последствия – силно се дразня друг да взима решения за мен вместо мен, да ми създава напрежение за спешност, когато не е спешно, да ми прави намеци „нищо не можеш да направиш без помощ“ и т.н. Тогава се сетих, че от известно време ме привличат природни форми провиралки, като пещерата на Св. Иван Рилски над Рилския манастир. Когато посещаваме такива места с мъжа ми и децата, аз задължително се мушкам. Интересното е, че случайно и без да знае този мой интерес, майка ми ми даде изрезка от вестник с едно такова по-неизвестно място и идея „Защо не отидете там“. Може би подсъзнателно ме насочва, че това е подходящо решение да си отработя тези травми? Моля за коментар.
Другият важен въпрос, по който имам питане, е за обучителните затруднения при децата. Срещнат информация, че семейните констелации третират и този въпрос, а като че ли тук не го видях зададен. Условно използвам словосъчетанието „обучителни затруднения“, защото така го срещнах, но имам предвид, че едното от двете ми деца сякаш се самоограничава в развитието си по отношение на ученето „Не ми трябва да знам и мога повече“, почти не се вълнува от нищо в това отношение, пуска се по течението и не търси развитие и усъвършенстване. Знам, че всеки е различен, но понякога ме хваща яд каква малка част от потенциала си използва. Другото ми дете не е така – следи си задълженията, действа доста самостоятелно, има интереси. Въпросът ми е кой може да е факторът, влияещ върху обучението – стандартните неща за травматични събития и загуби във фамилията, това какви ученици сме били ние с мъжа ми, отношение на учителка в първи клас, която беше отделила „елитен кръг“ и „други“...? Къде човек да търси причината за някакъв блокаж и кое би могло, в общи линии, да му помогне да си освободи потенциала и да си намери призванието? И двете ми деца са желани, нормално родени, не съм имала други бременности. Боледували са в рамките на нормалното покрай ясленски/градинки/училищен живот и взаимоотношения, но нищо драматично. Относно инциденти – детето ми, за което питам беше на 4-5 годишна възраст, когато падна от плитката в дълбоката част на басейн. Баща ѝ беше до нея и я извади веднага, стана за секунди и не се е нагълтвала с вода. Детето се уплаши (разбираемо), но не сме забелязали това да е дало отражение върху развитие, говор, поведение.
Виж целия пост
# 2 126
Здравейте, г-н Стефанов
Пиша тук, защото вече съм толкова объркана, че не знам от къде да подхвана плетеницата в главата ми. Основният ми проблем е, че не мога да заспя. Не е всяка вечер, но дори и няколкото пъти, които се е случвало до сега, ме побъркват. Преди винаги съм заспивала без значение от обстоятелствата и местоположението. Всичко започна 10 дни след като аз и мъжът ми претърпяхме леко ПТП, зад волана беше той. Мъж завиващ наляво ни засече пътя. Отървахме се без никакви драскотини, слава Богу. Само колата, която ми е и първа, е тотал-щета. Та първата нощ, в която не можах да заспя, се чувствах сякаш нещо ще се случи или, че нещо не е наред. Станах и реших да си премеря кръвното, което беше 150/100 с пулс 130. Отидохме с мъжа ми до спешното, където лекаря ми ми измери кръвното и ми изписа, мента глог и валериан и ме прати да си ходя. Това си случва в 3 часа през нощта и аз все още усещах сърцебиенето (по-късно ми казаха, че това усещане сякаш нещо има става и треперенето било сърцебиене). Високият пулс се повтори още веднъж след няколко дни, при което аз тръгнах по лекари. Ходих на кардиолог, нищо ми няма, стресирана съм била. Ходих и при психиатърка, позната на баща ми, тя каза същото и ми изписа успокоителни, които още пия. За около две седмици уж всичко беше наред и страхът да си легна започна да отшумява. И това до преди 3 дни, когато отново не можах да заспя, както и снощи. Вече нямам сърцебиене, просто не чувствам умора, а опитите ми да се успокоя и да дишам равномерно за да заспя (които преди действаха за минутки), вече не работят без помощ (отново психиатъра ми изписа мента с маточина, ако усещам, че не мога да заспя). И дори така заспивам 4 часа след като съм си легнала и реално спя по 3-4 часа. Лошото е, че мислите които ме обземат докато се въртя в леглото са, че никога вече нямам да мога да заспивам както преди. Че ще стана, като баба ми, която от както се помня пие различни видове приспивателни и пак не всеки път може да заспи.
Не искам до края на живота си да се надявам на химия да ми помогне да спя, като преди буквално съм заспивала в дискотеката. Не искам да ме е страх да си легна и да се чудя тази вечер, ще заспя ли нормално или ще боря с мислите си. Сънят за мен е нещо като убежище от проблемите в ежедневието, като спя не мисля за тях, не се опитвам да ги реша. Според психиатърката (тя е и психотерапевт), съм твърде контролираща и понеже напоследък ми се струпаха доста неща изискващи вниманието ми, и контрола ми, съм „прегряла и трябва да му отпусна края“. Проблемът е, че не знам как да го направя. Не искам да се впускам в подробности, че и така разказът стана дълъг, но накратко ще спомена, че се чувствам сякаш, никой не може да свърши нещата така, както ако ги свърша аз. С родителите ми имаме общ бизнес, който е в самото си начало, и повече от половината отговорности са на моя гръб. Ако се опитам да делегирам нещо повечето пъти получавам отговор: „Ти имаш повече свободно време, ти го свърши.“ Реално всички имаме еднакво свободно време, просто аз понякога мога да върша по няколко неща. Вкъщи мъжът ми никога не е бил от самоинициативните, но явно заради свръх контрола си съм го накарала тотално да абдикира от всякакви отговорности свързани с връзката ни и домакинството.
Моля за съвет, има ли начин да се измъкна от този омагьосан кръг. Искам да мога да заспивам като преди, да покажа на семейството си, че не може да отговарям за всичко, да дам възможност на мъжа ми да бъде равностоен партньор. Искам да престана да контролирам всичко и всички.
Виж целия пост
# 2 127
Здравейте докторе имам нужда от подкрепа и вашата помощ ще ми помогнете ли
[/quote] с съпругът ми очакваме първата ни обща рожба да се пояри на бял свят съвсем скоро напоследък мее обвзел страх от това как ще мине раждането страхът от болезнените контракции дали ще родя нормално или секцио тъй като тя е седалищно Все още постоянно плача ме спирам вече 8 месеца да повръщам и имам ужасни киселини от които не мога да спя нощем също така съпругът ми има две деца от предишната си жена те ме уважават в добри отношения съм с тях и напълно нормално ме приемат за негова законна съпруга и се радват че ще имат сестра но това което ме тормози е следното те живеят при майка си на село идват по някога за по два три дни и като дойдат тук излизат сутрин и чак вечерта към 8.39 9 се прибират от баба си с такси разбирам той не може да ги държи цял ден под ключ но вече това мое положение с тази ситуация с децата не ме издържа как да постъпя какво да направя знам че той им е баща не може да им забранява да ходят у баба си но това положение не го издържам вече въпреки че обичам тези деца като мои защо той не го разбира че това ме дразни и побърква ще рухна вече психически не само зарди това с децата но и по край предстоящото раждане на бебето ни помогнете моля ви
Виж целия пост
# 2 128
Здравейте, г-н Стефанов. Можете ли да ме посъветвате как да общувам с майка ми в ежедневни ситуации? След години конфликти установих какъв е проблемът - тя просто много обича ситуации, при които събеседникът й трябва да се откаже от това, което иска, било защото е невъзможно, било защото е неподходящо от морална или финансова гледна точка или поради каквито причини се сетите. Тогава тя  се чувства някак си тържествуваща и победила, дори това което се иска да няма нищо общо с нея и дори да е съвсем дребно. Дори най-дразнещото е, че обикновено става въпрос за дребни неща, но отношението й, в комплект с честотата му е просто убийствено. Например, казвам й че искам да отида до еди-кое си кафене. И тя започва да обяснява как това не е добра идея, то е много далече, кафето там не е хубаво, ще загубя много време и т.н. Или например, вадя банкнота от 100 лв. и тя ми казва, че няма как да пазарувам с нея, просто няма кой да ми я развали в целия град. Ако не се откажа веднага от това, което съм решила, започва да вади допълнителни аргументи с цел да ме убеди да се откажа. Това са дребните примери, за да видите за какво иде реч на ежедневна база, няма да Ви отегчавам с по-значимите неща. Ако в крайна сметка става въпрос за нещо важно, се изнервям и започвам да се карам с нея, като й казвам, че просто няма да направя това, което иска, защото искам друго. Тогава тя се обижда и казва че просто предлага по-разумното и добро решение и в крайна сметка избухва скандал, в който аз трябва да отстъпя, защото ми дожалява. След много години обаче съм се убедила, че тя просто харесва усещането човекът срещу нея да изпита неприятното чувство, когато трябва да се откажеш от желанието си. Много е трудно по този начин да се общува на ежедневна база, ще се радвам да дадете съвет. Благодаря предварително.
Виж целия пост
# 2 129
Здравейте, г-н Стефанов. Може ли да ме посъветвате при много силни, почти неконтролируеми пристъпи на гняв, консултация с психолог или психиатър е по-подходяща? Благодаря!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия