Справяне със стреса, мотивация и повишаване на самочувствието - консултации с психолог Ина Иванова

  • 35 510
  • 210
# 120
Добър ден!

На 25 години съм и след дълго притеснение относно здравословното ми състояние, после стрес от работа, която напуснах, разни дребни житейски неща, започнах да изпитвам тревожност, явно съм се изпържила ментално поради стеклите се напрегнати ситуации покрай мен.
Факт е, че изпитвам онова дразнещо, парещо усещане в стомаха, което напомпя пеперудки. Може ли съвет как да се справим с това?
Понякога има дни наред, в които просто забравям, но факт, че когато настъпи по-напрегната ситуация и пак започва да ме тормози.
Седорелакс ако е решение, то има ли някакви странични ефекти?
Някакво моментно състояние е, просто времената, в които живеем са супер трудни! Благодаря!
Виж целия пост
# 121
Здравейте!

Ще започна с това, че аз не съм психиатър и не изписвам лекарства. В случай, че имате нужда от такъв специалист, не отлагайте посещение. Ако обаче не страдате от тежки психически проблеми, то продължавайте да четете.

Когато човек иска да преодолее напрегат етап от живота си и усеща, че губи контрол не рядко търси утреха в помощни средства, било то лекарства или други стимуланти.

Но след време разбира, че тези методи маскират проблема, но не го решават.

За да мога да разбера ситуацията, моля да разкажете в повече подробности какво Ви се е случило и в кои моменти се надигат епизодите на силно безпокойство.

Ще очаквам да пишете, ако сте готова да разкажете повече.





Добър ден!

На 25 години съм и след дълго притеснение относно здравословното ми състояние, после стрес от работа, която напуснах, разни дребни житейски неща, започнах да изпитвам тревожност, явно съм се изпържила ментално поради стеклите се напрегнати ситуации покрай мен.
Факт е, че изпитвам онова дразнещо, парещо усещане в стомаха, което напомпя пеперудки. Може ли съвет как да се справим с това?
Понякога има дни наред, в които просто забравям, но факт, че когато настъпи по-напрегната ситуация и пак започва да ме тормози.
Седорелакс ако е решение, то има ли някакви странични ефекти?
Някакво моментно състояние е, просто времената, в които живеем са супер трудни! Благодаря!
Виж целия пост
# 122
Мисля, че това Ви обясни много за контекста на ситуацията, в която се в момента...
Обърнете се към себе си, желанията Ви, към децата си, към близките хора и се ангажирайте с нови занимания, които да Ви помогнат да пренасочите мислите си в нова посока.

Ако имате нужда да поговорите с някого, на разположение съм.


Скрит текст:
Запитайте се защо изпитвате толкова силна вина за болката му?

Има ли във Вас останало чувство за вина спрямо близък, който е починал, като подсъзнателно може би вярвате, че не сте успели да му помогнете и сега това се пренася върху отношенията с него?
Това може да е починалия Ви съпруг, може би и други хора в семейството?

Този мъж в момента натиска бутоните Ви на вина, майчински инстинкт и съжаление. Очевидно успешно.
Кара Ви да поемате отговорност за негови решения и действия. Да чувствате вина и да смятате, че Ваши действия или бездействия може да повлияят на здравето му. Което няма как да е вярно, защото Вие дори не се познавате реално, нямате връзка, нямате отношения, на практика сте непознати.

До момента, от всичко, което пишете, разбирам, че сте въвлечена в отношения, които само отнемат от спокойствието Ви, натоварват ежедневието Ви, обсебват с негативизъм. Отнемат от Вас, а с нищо не Ви радват и обогатяват.

Като се замислите това само по себе си съвсем не е пример за отношения, които са здравословни, плодотворни и полезни за психичното Ви здраве.

Вие имате нужда от позитивизъм в живота, а не отново да преживявате стари болки.

Децата Ви имат нужда от майка, която не е обременена от чужди проблеми. Вие не сте отговорна за чуждите болки, колкото и да сте обременена да вярвате в обратното.

Поради състоянието Ви в момента, сте привлекли такъв тип човек. Променете нагласите си и поработете над себе си, за да привлечете позитивен човек в живота си.

Ако искате съдействие по тези въпроси, пишете ми за лична консултация.

Скрит текст:
Оплаква се, защото се надява някой да го спаси и вероятно този някой да бъдете Вие...

Ако искате да вземете под крилото си човек, който за годините си не е направил нищо с живота си, а все още хленчи и седи до полата на майка си... не очкавайте обаче до Вас да застане той като МЪЖ, който да ви подкрепя и помага, а още едно ДЕТЕ, за което да се грижите и да го издържате финансово, да го подкрепяте емоционално и всякак.



Здравейте!

От написаното разбирам, че връзката на двама ви е главно от дистанция и е посредством чат, правилно ли е това?

Тук е важно да се каже нещо, както на Вас, така и на всички жени, които се колебаят дали един мъж има чувства или няма.

Мъжете са доста директни в общуването си като цяло.
Когато един мъж каже на жена в началото на тяхните отношения, че не търси връзка, то той има предвид именно това - не иска сериозна връзка или поне не я иска с жената, на която го казва.

И тогава започват проблемите. Жената си навива на пръста, че той всъщност има страх от обвързване,
че не иска да я нарани, че го е страх той да не бъде наранен, че има много работа, че си има проблеми и т.н. и т.н.

Жените просто обожават на намират оправдания за липсата на добро отношение и липсата на отдаденост от страна на един мъж.

Но реалността е толкова ясна, че чак е елементарна. Мъж, който не иска нищо сериозно от началото, няма и да поиска. Или ще ви трябват твърде много време и усилия да го убедите в нещо, за което не знам дали си струват усилията и изгубеното време.

Толкова много страдания следват от такива наивни вярвания, че той ще се промени.
Ами не, няма. Само ще си загубите времето вярвайки в обраното и внушавайки си, че сте част от връзка. Това не е връзка.


Когато един мъж ИСКА да е с една жена и намеренията му са чисти, то той ще прави всичко по силите си тя да е сигурна и да знае това. Няма да иска тя да се колебае в чувствата му към нея.

Да се върнем на Вашия конкретен случай. Какво Ви е казал той  и още по-важно, какво Ви показва с поведението си.

Първо, двамата с него така и не сте стигнали да имате реални отношения, които да са извън чатовете и връзката от дистанция.

Запомнете - когато един мъж иска да е с Вас, то той ще направи всичко по силите си, за да Ви види, за да сте заедно. За да Ви помага, да направи живота Ви по-хубав.

Но колкото и безсмислени да са отношенита с един мъж, то ролята им в конкретни периоди от живота може да е много ценна. Ето какво имам предвид.

Доколкото разбирам от това, което се е случило между Вас, той всъщност Ви е помогнал много с появата си след като е почина мъжът Ви. Защото сте открили, че сте способни отново да отворите сърцето си за нов мъж в живота Ви, да изпитате положителни емоции. Което е чудесна новина, защото заслужавате да се чувствате обичани и да обичате.
Да имате мъж до себе си, след като искате това.

Приемете, че неговаря роля е била да Ви помогне да Ви изведе от мрачен период и Ви е показал, че има нов път за Вас. Но това съвсем не означава, че този път е с него.

Приемете, че ролята му в живота Ви е да Ви извади от мрачен период, а не да имате бъдеще заедно. Веднъж като погледнете така на ситуацията, ще Ви олекне. Ще можете да оцените ролята му, но и няма да му придавате по-голяма тежест от необходимото.

Той сам Ви е казал, че "това което е изпитвал към мен се е счупело като прекършен клон."
Реално той Ви е казал - имах увлечение, но вече нямам.

Вие сте развили силни чувства и привъраност не към НЕГО, а към ПРЕДСТАВАТА Ви за него.
Всички онези краски, които сте сложили в главата си към образа му.

Той е мъж, който е силно обременен и сам е казал, че ако му остава една година живот ще иска да я прекара сам.

Защо Ви пише тогава и продължава да иска да поддържате контакт, ще попитате.

Защото така е най-лесно и най-удобно за него. Получава емоционална подкрепа от Вас, без да предлага същото в замяна. Не отделя време, не отделя внимание, не прави нищо за Вас. Само Ви натоварва с очаквания и надежди, че нещо би могло да се промени.

Замислете се какво Ви носи връзката и поддържането на контакт с него?
Ако можете да погледнете по-леко на ситуацията и да поддържате контакт отвреме на време само, за да се разсейвате и да се забавлявате, продължавайте да го правите.

Но ако не можете да приемете релността, че това не е сериозно и че той си има негови грижи и вие не сте негов приоритет, най-добре си направете услуга и се дистанцирайте.  В момента мисля, че той повече взема от Вас емоционално, отколкото да допринася за добруването Ви.

Огледайте се около Вас. Дайте си позволение, че заслужавате да привлечете мъж, който да бъде отдаден и да иска да имате хармонични отношения, които да имат смисъл.





Здравейте и от мен.Ще Ви бъда благодарна ,ако ми дадете съвети и препоръки за моя случай.
Вдовица съм,с две деца.Миналата година при едно пътуване  един  мъж ме забелязал и ме харесал-нямах си на идея,защото не съм давала поводи за това.Това ни беше единствената среща,не сме се срещали след това-пишем си и се чуваме по телефона.Работи във фирмата превозвач и оттам бе лесно да ме намери в социалните мрежи .Изпрати ми покана за приятелство,а аз мислех ,че съм забравила някакъв багаж(колко наивно от моя страна),и аз приех поканата.Пишехме си,питаше за какво съм била толкова умислена и тъжна,казах,че съм загубила съпруга си и ми липсва.Мислех,че с това ще се приключи,но не той продължаваше да  се интересува как съм,питаше децата как са. И така всеки ден,понякога цял ден пишеше до късни нощи.Харесваше ми някой да се интересува от мен,да е загрижен за децата.Искаше да се срещнем на по кафе,аз отказах,но продължихме да си пишем.Тръгна на море и че покани,за Нова година пак,но нямаше как сама да отида,не исках да оставя децата сами.Разказваше ми за предишни две свои връзки-били му изневерили.Казваше ,че има болки в стомаха,но после изведнъж почваше да интимничи.Беше чи чудно,как с болки и може да мислиш за интимност.Питах го,а той казваше ,че не знае,и той не можеше да ми обясни.През цялото време говореше за любов,показваше грижа .В един момент ,когато остана без работа започна все по-често да изпитва болки,ходене по лекари.Но където и да иде лекарите му казват,че му няма нищо.Тогава вече спря да ми се обяснява в любов,не се интересуваше как МО е минал денят ,как съм ,боли ли ме някъде,хапнала ли съм.Пишеше пак,но не така интензивно и само да се оплаква и да показва страховете си.В един момент му казах,че го усещам променен.И той тогава каза,че просто това което е изпитвал към мен се е счупело като прекършен клон.Казах,че не мога да остана приятел с човек,към който вече имам чувства.Но той ми казва е е объркан,но не е безразличен към мен.Не му пишех,но той продължаваше да пише,да изпраща снимки .Пишеше най вече за страховете си,болките си,посещенията при лекарите,.Забравих да спомена ,че живее с майка си и тя му се карала ,че мисли постоянно за болници.Тъй като постоянно говори и пише,че ще умре от “некадърността “на лекарите ми зададох един от Вашите въпроси-какво ще промени,ако разбере,че ми остава една година живот .Отговора му ме изненада-нищо само ще посети местата,където не е бил,но сам.Аз казах,че също бих посетила места ,но не сама.Тогва ми каза,че имало дама ,която го била отблъснала преди края.В началото се сърдел,но после разбрал ,че било за негово добро -да не страда по-силно.
Питам си за неговата рязка промяна в емоциите и чувствата към мен-наистина ли всичко се е счупило или е резултат на паник атака,страх от неизвестното или иска да ме предпази от болка,защото той мисли,че умира.Макар,че различни лекари,мнения -всеки казва,че нищо му няма ,а е на психическа основа.
Объркана съм,защото не мога да усетя какво иска или му се иска,ама не стиска.Или е болестно състояние.
Благодаря за съветите !
Да права сте,връзката ако наистина беше връзка се случваше само с чатове.Не знам дали има значение ,но се оплаква ,че в момента майка му го издържа и е на нейни разноски.На няколко пъти се оплаква,че го гони от тях ,защото й тежало вече да го издържа.
Но съм съгласна,че ако иска да се видим ще направи невъзможното.
Объркана съм ,защото след като  на новогодишната вечер ,на която беше с майка си зад граница ми каза за това,че не изпитва вече нищо,след час ми писа ,че е искал да съм там при него определено,независимо колко кисел бил,защото имал болки.Какво мислите за това му изказване?
Здравейте отново!През изминалата седмица се случиха разни неща.Въпросният мъж ми писа отново .Този път ми каза,че чувства празнота и тъга,затова не иска никой до него,че се чувства обречен,че няма да се излекува и това е неговото наказание.Не искал да че наранява и причинява зло,защото не съм му безразлична.Имала съм си деца, за  които да се грижа.Чувствал се зле ,че ме е наранил ,обидил и подвел.В същото време казваше ,че не заслужава да живее,по добре да свършва вече.Само да отбележа ,че баща му си е посегнал на живота-и той бил такъв постоянно мислел,че е болен от нещо,ходел по изследвания ,но в действителност ми нямало нищо.
Затова и той мислел,че до него по добре да няма никой ,че няма да се оправи здравословно.
Казах му,че щом не се чувства комфортно като си чатим по -добре да спрем да си пишем.Отначало беше тъжен,но после каза ,че е по добре вместо само да ме наранява и натоварва.Не си пишем,аз се притеснявам за него-дали е добре ,да не си посегне,но в същото време се чудя ,ако започна да пиша няма ли повече да чу навредя.
Жал ми е за него.!
Нлаг
Благодаря за отговора !Да,права сте все си мисля,че не съм направила достатъчно ,за да спася съпруга си или ,че не съм го направила качествено !😔
[/quote]
Виж целия пост
# 123
Девет от десет човека се сблъскват с психически тормоз на работното място в даден период от професионалното си развитие.

Сблъсквали ли сте се с подобна ситуация в работата?

Тук може да прочетете повече за това явление, което е познато още като мобинг: https://naukazahorata.com/%d0%bc%d0%be%d0%b1%d0%b8%d0%bd%d0%b3/
Виж целия пост
# 124
Мили дами, моля ви да се включите с обратна връзка по следния въпрос:

Какви са основните ви затруденения в общуването с вашите деца? От какво естетсво са те?

Ако имате възможност какво умение свързано с общуването искате да научи детето ви?
Моля като отговаряте да уточнявате възрастта на децата.



Здравейте, от известно време размишлявам точно по тези въпроси и моето момче, което е на 7 г.

1.) Най-голямата ми трудност е да го накарам да сподели случки и емоции от деня му в училище (или други места където не сме били заедно). Вече е първи клас и аз живо се интересувам как преминават дните му, но основно получавам информация за това какво са учили и какво е ял, но не и от социалната страна на живота в училище. Друга трудност е, че когато се ядоса и започва да плаче, но не споделя, това което най го натъжава или ядосва. На моменти крие или тайничко си прави неща, които мисля, че ние бихме му забранили или накарали да промени.

2. ) Бих искала да можем като родители да изградим такава връзка, така че той да се чувства спокоен да споделя с нас. И също бих искала да му помогна да издава/излъчва по-голяма увереност и спокойствие, когато е сред деца, независимо дали се притеснява да се присъедини към играта или пък не желае да се включи.

Ето и няколко случки, с които ще се опитам да илюстрирам какво имам предвид.

- В парка сме с приятелско семейство с деца на 3 г и 6, с които моят син се познава, но не се виждаме толкова често. През по-голямата част от времето моето дете върви с нас възрастните и се опитва да се включи в нашия разговор докато другите две деца тичат наоколо. В един момент реши и се заигра с тях, но не беше задълго, по скоро кръжеше около тях, но не приемаше идеите им за игра. В такива моменти започва да си хапе и гризе или шала или ръкавиците или якето, което за мен си е вид изразяване на несигурност и притеснение.

- Отиваме на гости на моя приятелка с момченце на 6 г., с което моят син се е виждал рядко, но все пак се познават.Отново първата реакция на моято дете е да дойде при нас възрастните и да се опита да се включи в нашия разговор.  Детето му показва различни играчки и му предлага идеи за игра, но моят син започва да разширява очите уплашено, обръща се настрани и свива рамо все едно очаква някакво агресивно поведение ( а не е имало такова). Докато се отпусне да играе и трябваше да си тръгваме.
- В детската градина винаги го играеше помощник на учителките да се кара на децата, които не слушат и нямаше желание да се включи в игри, които са с бягане, ритане и са по-активни като моето усещане беше, че го прави от страх някой да не му се скара.
- Иска да се облича официално и дори вкъщи ходи с риза и вратовръзка. От различни хора съм чувала коментар, че е като възрастен човек в тяло на дете.
- Проговори късно, след 3 г, когато и започнахме работа с логопед, за да го подпомогнем.
- Тръгна на градина на 3 г. като първите две години беше приет до обяд, на третата година настъпи пандемията и затвориха градините, така че реално е ходил последната година по-активно на градина. В момента ходи с желание на училище и казва, че му харесва.

Става доста дълго моето писание затова ще спра до тук и ще се радвам на обратна връзка.

Благодаря за отделеното време.
Виж целия пост
# 125
Здравейте,

Моля разкажете малко повече за отношенията Ви с бащата.
Разкажете малко повече за себе си и за него.

Самите Вие като родители какви типове хора сте,
говорите ли за чувствата си,
как адресирате проблемите у дома,
как общувате?

Кои са моментите, в които детето започва да се притеснява и около Вас?


Ще очаквам да пишете!


Мили дами, моля ви да се включите с обратна връзка по следния въпрос:

Какви са основните ви затруденения в общуването с вашите деца? От какво естетсво са те?

Ако имате възможност какво умение свързано с общуването искате да научи детето ви?
Моля като отговаряте да уточнявате възрастта на децата.



Здравейте, от известно време размишлявам точно по тези въпроси и моето момче, което е на 7 г.

1.) Най-голямата ми трудност е да го накарам да сподели случки и емоции от деня му в училище (или други места където не сме били заедно). Вече е първи клас и аз живо се интересувам как преминават дните му, но основно получавам информация за това какво са учили и какво е ял, но не и от социалната страна на живота в училище. Друга трудност е, че когато се ядоса и започва да плаче, но не споделя, това което най го натъжава или ядосва. На моменти крие или тайничко си прави неща, които мисля, че ние бихме му забранили или накарали да промени.

2. ) Бих искала да можем като родители да изградим такава връзка, така че той да се чувства спокоен да споделя с нас. И също бих искала да му помогна да издава/излъчва по-голяма увереност и спокойствие, когато е сред деца, независимо дали се притеснява да се присъедини към играта или пък не желае да се включи.

Ето и няколко случки, с които ще се опитам да илюстрирам какво имам предвид.

- В парка сме с приятелско семейство с деца на 3 г и 6, с които моят син се познава, но не се виждаме толкова често. През по-голямата част от времето моето дете върви с нас възрастните и се опитва да се включи в нашия разговор докато другите две деца тичат наоколо. В един момент реши и се заигра с тях, но не беше задълго, по скоро кръжеше около тях, но не приемаше идеите им за игра. В такива моменти започва да си хапе и гризе или шала или ръкавиците или якето, което за мен си е вид изразяване на несигурност и притеснение.

- Отиваме на гости на моя приятелка с момченце на 6 г., с което моят син се е виждал рядко, но все пак се познават.Отново първата реакция на моято дете е да дойде при нас възрастните и да се опита да се включи в нашия разговор.  Детето му показва различни играчки и му предлага идеи за игра, но моят син започва да разширява очите уплашено, обръща се настрани и свива рамо все едно очаква някакво агресивно поведение ( а не е имало такова). Докато се отпусне да играе и трябваше да си тръгваме.
- В детската градина винаги го играеше помощник на учителките да се кара на децата, които не слушат и нямаше желание да се включи в игри, които са с бягане, ритане и са по-активни като моето усещане беше, че го прави от страх някой да не му се скара.
- Иска да се облича официално и дори вкъщи ходи с риза и вратовръзка. От различни хора съм чувала коментар, че е като възрастен човек в тяло на дете.
- Проговори късно, след 3 г, когато и започнахме работа с логопед, за да го подпомогнем.
- Тръгна на градина на 3 г. като първите две години беше приет до обяд, на третата година настъпи пандемията и затвориха градините, така че реално е ходил последната година по-активно на градина. В момента ходи с желание на училище и казва, че му харесва.

Става доста дълго моето писание затова ще спра до тук и ще се радвам на обратна връзка.

Благодаря за отделеното време.
Виж целия пост
# 126
Благодаря за допълнителните въпроси. Опитах да отговоря изчерпателно и се надявам да не е супер дълго..(извинявам се за всички правописни грешки, но пиша късно вечер и от телефон).

Та така, ето и отговор на въпросите от моя гледна точка.

С бащата сме заедно от повече от 15 г, любов от пръв поглед, тази година ще празнуваме 10 години брак. Отношенията ни са като цяло добри, разбира се имаме си своите спорове и моменти да се караме за нещо, но в момента даже не си спомням за какво спорихме последно, така че вкъщи атмосферата е по принцип спокойна.  От както започна пандемията със съпруга ми работим от вкъщи, а аз в момента съм в майчинство с второто ни дете. Мисля, че за тези 3 години нон-стоп заедно се справихме да съжителстваме без много напрежение (разбира се имахме си и моменти с повече напрежение). Единственият минус е че динамиката в ежедневието ни изчезна и има много повече рутина от преди и разговорите се въртят около това какво ще ядем и какво има да се пере и чисти, кой ще закара детето на спорт и тн.  Съпругът ми се включва наравно с мен в отглеждането на децата, от смяната на памперси, хранене, приспиване и тн, както и организираме домакинската работа според натовареността на всеки. Така че при нас няма строго разпределение на мъжки и женски задължения. И двамата се развиваме добре професионално.

За себе си бих се описала като екстроверт, позивно настроена към света, инертна съм (в смисъл, че първо обмислям повече нещата от колкото да действам), покрай ковид изолацията и това че доста се пазихме си имах своите моменти на меланхолия и депресия, но сега покрай грижите за бебето всичко се нареди.

Съпругът ми от своя страна е интроверт, много е деен (ако нещо трябва да се свърши веднага се заема, не като мен да чака някои неща да отлежат), добряк е, но има моменти, когато бързо пали и се ядосва.

Самите Вие като родители какви типове хора сте

Аз като родител съм минала през различни фази. Детето си беше желано и планирано, но ясно си спомням как като се роди и го нямаше това прекрасно чувство, което всички описват. В началото бях доста стресирана и имах чувството, че нямам идея какво правя и като добавя и недоспиването,  си спомням, че започнах да се радвам и да се наслаждавам на бебето чак след първия му месец. Казвам го, защото наскоро родих второ дете и някак си от самото начало се наслаждавах на всеки момент, знаейки какво ме чака 🙂. Най-труден за мен беше периодът между 2 г и 3 г на детето, поради две основни причини. Първо имах много притеснения и тревоги относно развитието му, това, че не говореше и разни други неща ме караха да мисля, че може да има аутизъм. В този период непрекъснато го наблюдавах и не бях спокойна. Втората причина беше, че имаше доста тантрумс - блъскаше си главата в пода, в стената, писаци, плач и в тези моменти се чувствах безсилна и даже леко гневна, че не мога да ги овладея каквито и методи да ползвах. Имаше доста случаи, в които не успявах да разбера защо е драмата, тъй като не говореше или драмата беше за нещо прозаично като например, че иска да отключи вратата, но не успява. След 4тата му година, когато започна да напредва с говора и доста от другите ми притеснения се разсеяха, мога да кажа, че за мен започна хубавия ни период с детето, кигато изцяло се наслаждавах на времето с него. Мисля, че през повечето време съм му давала доста свобода: например от малък да реже с нож , да готви с истински продукти по негова рецепта, да облепя хола с тиксо за да прави пешеходни пътеки и подобни. Аз съм доброто ченге вкъщи, а баща му е този, който по-често забранява или му се кара. Прегръдки, целувки, гушкане при нас са непрекъснато и от моя страна и от страна на баща му. Относно съпругът ми мога да кажа, че той е ангажиран като родител. Той никога не е споделял моите притеснения за развитието на детето и според него излишно се вкарвам в притеснения (например, отдавна иска детето да спре да ходи на логопед, защото според него детето само е щяло да започне да говори рано или късно). Друго характерно за него е, че прагът му на търпение е много нисък и бързо повишава тон. Това се случва най-често в два типа моменти: 1) Когато детето си е наумило. че нещо трябва да стане по определен начин, но не се получава, то започва да плаче, да се ядосва и да драматизира.  В такива моменти баща му се опитва бързо да го успокои и като усети, че детето започва да плаче още повече, той губи търпение и му повишава тон и от там някакси ситуацията започва да ескалира още повече и детето още повече да плаче, но вече казва, че се чувства обидено от тона на баща му. Даже миналата година беше казал на баща си, че ако иска може да го удари (което никога не се е случвало и даже никога не сме го и заплашвали с бой). 2) Когато го помолим да направи определено нещо, но трябва да повторим много пъти или откаже да го свърши. Тогава обикновено баща му е този, който повишава тон, но и на мен се е случвало.

Тук искам да спомена и още един човек -моята майка, която се грижеше за детето от 1 г до 5 г. Така се получи, че се беше прибрала за няколко дни и точно тогава затвориха всичко заради пандемията и така тя не се върна за постоянно да го гледа. Детето тежко изживя тази внезапна раздяла, защото баба си много я обича и я има за най-голям авторитет. Тя е успявала безброй пъти да го научи на различни неща или да го накара да  направи нещо, когато ние не сме успявали. Винаги е проявявала огромно търпение спрямо детето и мисля, че в нейно лице то усеща безусловната любов. От друга страна, с нея вече последната година имахме пререкания и то пред детето, защото тя рушеше нашия родителски авторитет. Най-честите ситуации бяха ние да забраним нещо, да наложим някаква правило или го накараме да свърши нещо , а тя да ни опонира или да разреши на детето или да каже, че много искаме от него. И най-лошото, че споровете с нея на рази тема се случваха пред детето. Тя до ден днешен твърди, че детето се страхува от нас и че ние като родители много изискваме от него.


говорите ли за чувствата си,
как адресирате проблемите у дома,
как общувате?


Бих казала, че говорим и изразяваме чувствата си. Всички решения ги о съждаме заедно, дори и за малки неща като обувките на децата. Когато става въпрос за по-сериозни решения, си дискутираме подробно и всеки гледа да направи компромис, ако е необходимо. Ако имаме търкания, те обикновено са за по-дребни неща и там решаваме според ситуацията, знаем си темите, които са ни ябълката на раздора. Сега покрай пандемията и второто дете доста повече стана рутината ни и нещата се въртят около домашните задължения и децата и нямаме много интересни и странични теми, с които да се разнообразяваме.

Кои са моментите, в които детето започва да се притеснява и около Вас?

Определено, ако му повишим тон , най-често се разтройва или започва да гризе дрехите си или предмети. Даже ако нещо го погледна без да се усмихна и веднага ме пита защо го гледам тъжно/лошо. Ако е решил да направи нещо ( не някоя беля), за което мисли, че може да не му разрешим, започва да се оглежда странно  и да чака реакция.

Здравейте,

Моля разкажете малко повече за отношенията Ви с бащата.
Разкажете малко повече за себе си и за него.

Самите Вие като родители какви типове хора сте,
говорите ли за чувствата си,
как адресирате проблемите у дома,
как общувате?

Кои са моментите, в които детето започва да се притеснява и около Вас?


Ще очаквам да пишете!


Мили дами, моля ви да се включите с обратна връзка по следния въпрос:

Какви са основните ви затруденения в общуването с вашите деца? От какво естетсво са те?

Ако имате възможност какво умение свързано с общуването искате да научи детето ви?
Моля като отговаряте да уточнявате възрастта на децата.



Здравейте, от известно време размишлявам точно по тези въпроси и моето момче, което е на 7 г.

1.) Най-голямата ми трудност е да го накарам да сподели случки и емоции от деня му в училище (или други места където не сме били заедно). Вече е първи клас и аз живо се интересувам как преминават дните му, но основно получавам информация за това какво са учили и какво е ял, но не и от социалната страна на живота в училище. Друга трудност е, че когато се ядоса и започва да плаче, но не споделя, това което най го натъжава или ядосва. На моменти крие или тайничко си прави неща, които мисля, че ние бихме му забранили или накарали да промени.

2. ) Бих искала да можем като родители да изградим такава връзка, така че той да се чувства спокоен да споделя с нас. И също бих искала да му помогна да издава/излъчва по-голяма увереност и спокойствие, когато е сред деца, независимо дали се притеснява да се присъедини към играта или пък не желае да се включи.

Ето и няколко случки, с които ще се опитам да илюстрирам какво имам предвид.

- В парка сме с приятелско семейство с деца на 3 г и 6, с които моят син се познава, но не се виждаме толкова често. През по-голямата част от времето моето дете върви с нас възрастните и се опитва да се включи в нашия разговор докато другите две деца тичат наоколо. В един момент реши и се заигра с тях, но не беше задълго, по скоро кръжеше около тях, но не приемаше идеите им за игра. В такива моменти започва да си хапе и гризе или шала или ръкавиците или якето, което за мен си е вид изразяване на несигурност и притеснение.

- Отиваме на гости на моя приятелка с момченце на 6 г., с което моят син се е виждал рядко, но все пак се познават.Отново първата реакция на моято дете е да дойде при нас възрастните и да се опита да се включи в нашия разговор.  Детето му показва различни играчки и му предлага идеи за игра, но моят син започва да разширява очите уплашено, обръща се настрани и свива рамо все едно очаква някакво агресивно поведение ( а не е имало такова). Докато се отпусне да играе и трябваше да си тръгваме.
- В детската градина винаги го играеше помощник на учителките да се кара на децата, които не слушат и нямаше желание да се включи в игри, които са с бягане, ритане и са по-активни като моето усещане беше, че го прави от страх някой да не му се скара.
- Иска да се облича официално и дори вкъщи ходи с риза и вратовръзка. От различни хора съм чувала коментар, че е като възрастен човек в тяло на дете.
- Проговори късно, след 3 г, когато и започнахме работа с логопед, за да го подпомогнем.
- Тръгна на градина на 3 г. като първите две години беше приет до обяд, на третата година настъпи пандемията и затвориха градините, така че реално е ходил последната година по-активно на градина. В момента ходи с желание на училище и казва, че му харесва.

Става доста дълго моето писание затова ще спра до тук и ще се радвам на обратна връзка.

Благодаря за отделеното време.
Виж целия пост
# 127
Здравейте, Ина!

С голям интерес изчетох всички статии и коментари и много се радвам, че открих това местенце!
Отдавна се каня да се обърна към психолог, но може би все не събирам смелост и мисля, че тук мога да направя първата си крачка.

Винаги съм се чудела на хората, които са заедно с някого, с когото не са особено щастливи, но пък защото са на по 30, искат да имат деца и защото знаят, че е трудно да започнат всичко отначало. Е, след като няколко години се лутам от връзка във връзка и най-вече все се връщам при един и същ човек, от когото и все си тръгвам, започвам да се чувствам по същия начин и да съм част от хората, на които се чудех преди. Аз съм ( извинявам се, че ще прозвучи нескромно, но искам максимално да добиете представа ) красиво момиче, оправно, забавно и можещо. Винаги съм се оправяла сама със всичко, била съм смела, взимала съм крайни и трудни решения. Откакто допуснах човек Х до себе си (който ме омая с чара си, но е много далече от мен и на години и на външен вид и на вибрации за живота) започнах да ''затъвам''. С поведението му, което оправдавам толкова време, стигнах до там да се съмнявам в себе си, във възможностите си, самочувствието ми падна, мечтите ми също, навиците ми, въобще не съм себе си. Минавах през много нападки, подигравки и унижения ( кои не са били уб' на сериозно'', други са били.. ). С този човек много сме се наранявали взаимно, минали през какво ли не, че аз загубих себе си в страх да не ме нагруби пак, да не ми направи коментар, да не ме подиграва. Няколко пъти в искрени спорове си е признавал, че може би подсъзнателно ме е омаловажавал, защото може би си дава сметката, че не ед остатъчно добър за мен и да си избивал комплексите...
Страх ме е, че ако се разделим пак, отново ще пробвам с други мъже, ще се разочаровам и ще искам да се върна при него, защото " си го познавам и е най-малкото зло  ( образно казано )" Въпреки всичко е грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво.
Сякаш не мога да взема адекватно решение ( тръгвала съм си многократно от този човек и съм се усещала как просто вдишвам въздуха отново ) докато не отмине този розов период и не започна пак да страдам по него.
Искам да взема решение, но имам чувството, че нищо не е правилно и не мога да мисля трезво  ( или мисля прекалено много, защото не ми се почва живота ми отново отначало -- търсене на квартири, местене, срещи с нови мъже, търсене на него в тях... )
Имам чувството, че не мога да понасям никой вече и губя интерес изключително бързо към всеки мъж, отблъсквам се, самонавивам се. Израснала съм без баща и не знам дали това няма отражение върху това какво търся и очаквам от един мъж.. ПРиятелят ми има дете и аз постоянно се сравнявам с него и с това колко добре и внимателно се отнася с него, а на мен ми вика и ми се заяжда постоянно и това ме разстройва. Определено и това, че съм супер чувствителна не ми помага, защото той е на другата крайност. В този омагьосан кръг съм от години и знам, че звучи детско, но може би просто се изморих и се надявам тайно някой просто да дойде и да ми каже какво трябва да направя, за да се освестя и да продължа да си живея пълноценно живота.

Благодаря предварително за мислите ти относно това, което споделих!
Виж целия пост
# 128
Здравейте! Бихте ли отговорили на предпоследния коментар! Благодаря!
Виж целия пост
# 129
Здравейте, моля за препоръки как да се справя с" тревожността"....Аз почти не я усещам, но според околните около мен я има при мен и това водело до негативно отражение върху психиката на децата....Вярно е, че постоянно се колебая при вземане на решения, мисля какво би станало, ако.....( така че, вероятно я има, все пак живеем в трудни времена според мен)
Виж целия пост
# 130
Колкото повече вниквам в написаното от Вас, толкова повече виждам, че ситуацията е доста комплексна и съвсем няма да е лесно да адресирам всичко, което ми прави впечатление в писмен вид.

Ще започна с това, че детето има много силна нужда да се научи да се изразява, защото поведението, което описвате е сигнал за това, че още в ранна възраст не е научено как и не е получило инструментариума да разпознава и да се справя със собствените си емоции.

Децата са изключително сензитивни и разбират и отразяват поведението и емоциите на своите родители. Неспокойствието, което сте изпитвали Вие и съпругът Ви е повлияло много на детето. Това се случва и до днес.

За да расте детето в среда, в която не усеща, че ще последва отрицателна реакция и отхвърляне, то трябва да му покажете, че всяка емоция е нормална и я приемате, за да може да я приеме и то. Всяка една емоция – гняв, завист, страх и т.н. не трябва да е табу, а да се обяснява на детето кое я провокира и кое ще му помогне да се научи от това, което емоцията му индикира.

Пример: Емоцията завист не е лоша емоция. Завистта ни показва, че ние искаме нещо, което има някой друг. Т.е., ако я задържаме и не разбираме какво тя ни казва, то емоцията ще е разрушителна. Но ако осъзнаем, че завистта всъщност ни показва какво искаме в живота си и ни показва, че трябва да направим нещо, за да променим ситуацията си, за да имаме това, което искаме (например). В този случай емоцията ще има конструктивен характер и ще ни мотивира за действие.

Тук не казвам нищо с идеята да соча с пръст или да отсичам кое е правилно и кое не. Съвсем не. Искам да наблегна на това, че когато искате нещо от детето си, замислете се дали у дома то вижда това нещо от Вас? Защо детето хапе и гризе неща?

Това е много сериозен индикатор, че то има сериозен блокаж по отношение на изразяването на чувствата и мнението си.

Той се страхува да не бъде отхвърлен и затова се отхвърля сам. По презумпция очаква да бъде скастрен и да му бъде направена забележка. Защо е така? Замислете се.

Какъв тип родителство изпълнявате? Често ли му се повишава тон (било то от баща му или друг), често ли му се коригира поведението, често ли му се правят забележки и му се отказва... Колко сте търпеливи с него, когато говори? Вниквате ли в казаното? Не само вие, но и баща му?

Когато едно дете често е обект на забележки, говорене на висок тон и т.н. то започва да се научава да действа така, че да не бъде „спипано“, да крие, да знае кое ще му навлече проблеми и да се стреми да прикрива следите си. Той няма психологическата сигурност да може да открива света и да има право да греши. Затова и постъпва по този начин.

От написаното ми прави впечатление, че сте сложили голяма тежест върху детето, не мога да преценя точно под каква форма е, но за да се държи то „като голям човек“, дали няма общо с големи очаквания, големи отговорности, изискване да е „зрял“? Дори да не го казвате с думи, може би цялостното поведение го кара да иска да отговори на това, за да „заслужи любовта“ (на родителите си).

Сама казвате, че баба му успява да постига голям напредък с детето, благодарение на своята търпеливост и безусловна любов. Детето е спокойно и се поддава на нейното възпитание.

Никой не казва, че не обичате детето си, но сама си задайте въпроса дали това, което правите наистина е в синхрон с желанието ви детето да ви има доверие и да ви споделя.

Ако искате да промените поведението на детето си, то е необходимо да бъдете готова да промените собственото си поведение. Това важи и за двамата родители.

Детето все още е във възраст, в която можете да му помогнете да се научи да адресира емоциите си, да ги разбира и да може да ги изразява.

За да се отпусне детето и да се научи да използва изразните си средства, то симулирайте всяка форма на това. Пример за терапевтичен ефект е пеенето. Ако му обърнете внимание на това занимание и пеете заедно ще е добро начало. Но на този етап мисля, че имате далеч по-важни неща, върху които да се фокусирате първо върху взаимодействието родители-дете.

Не чакайте и не отлагайте, а се замислете да започнете консултации, които да Ви помагат да общувате с детето си. Вече работя с родители, които имат сходни проблеми и самите те се убеждават, че малките промени в поведението на родителите довеждат до големи положителни промени в поведението на децата.

Общуването е ключ към психическото и физическото здраве. Когато искате да разговаряте с детето задавайте му отворени въпроси, които не са с общ характер, например „Как мина на училище днес?“. Старайте се да питате за неща, които са по-конкретни, вслушвайте се в отговорите му и това ще ви дава сигнал за това как да продължите.

По подбна тема, свързана с родителството говоря в един от епизодите на подкаста на Наука за хората, оставям Ви линк да го изслушате.

https://open.spotify.com/episode/6BruOYpyZUXgyQxP0r8tKI?si=687d9ff7b0004b59


Мили дами, моля ви да се включите с обратна връзка по следния въпрос:

Какви са основните ви затруденения в общуването с вашите деца? От какво естетсво са те?

Ако имате възможност какво умение свързано с общуването искате да научи детето ви?
Моля като отговаряте да уточнявате възрастта на децата.



Здравейте, от известно време размишлявам точно по тези въпроси и моето момче, което е на 7 г.

1.) Най-голямата ми трудност е да го накарам да сподели случки и емоции от деня му в училище (или други места където не сме били заедно). Вече е първи клас и аз живо се интересувам как преминават дните му, но основно получавам информация за това какво са учили и какво е ял, но не и от социалната страна на живота в училище. Друга трудност е, че когато се ядоса и започва да плаче, но не споделя, това което най го натъжава или ядосва. На моменти крие или тайничко си прави неща, които мисля, че ние бихме му забранили или накарали да промени.

2. ) Бих искала да можем като родители да изградим такава връзка, така че той да се чувства спокоен да споделя с нас. И също бих искала да му помогна да издава/излъчва по-голяма увереност и спокойствие, когато е сред деца, независимо дали се притеснява да се присъедини към играта или пък не желае да се включи.

Ето и няколко случки, с които ще се опитам да илюстрирам какво имам предвид.

- В парка сме с приятелско семейство с деца на 3 г и 6, с които моят син се познава, но не се виждаме толкова често. През по-голямата част от времето моето дете върви с нас възрастните и се опитва да се включи в нашия разговор докато другите две деца тичат наоколо. В един момент реши и се заигра с тях, но не беше задълго, по скоро кръжеше около тях, но не приемаше идеите им за игра. В такива моменти започва да си хапе и гризе или шала или ръкавиците или якето, което за мен си е вид изразяване на несигурност и притеснение.

- Отиваме на гости на моя приятелка с момченце на 6 г., с което моят син се е виждал рядко, но все пак се познават.Отново първата реакция на моято дете е да дойде при нас възрастните и да се опита да се включи в нашия разговор.  Детето му показва различни играчки и му предлага идеи за игра, но моят син започва да разширява очите уплашено, обръща се настрани и свива рамо все едно очаква някакво агресивно поведение ( а не е имало такова). Докато се отпусне да играе и трябваше да си тръгваме.
- В детската градина винаги го играеше помощник на учителките да се кара на децата, които не слушат и нямаше желание да се включи в игри, които са с бягане, ритане и са по-активни като моето усещане беше, че го прави от страх някой да не му се скара.
- Иска да се облича официално и дори вкъщи ходи с риза и вратовръзка. От различни хора съм чувала коментар, че е като възрастен човек в тяло на дете.
- Проговори късно, след 3 г, когато и започнахме работа с логопед, за да го подпомогнем.
- Тръгна на градина на 3 г. като първите две години беше приет до обяд, на третата година настъпи пандемията и затвориха градините, така че реално е ходил последната година по-активно на градина. В момента ходи с желание на училище и казва, че му харесва.

Става доста дълго моето писание затова ще спра до тук и ще се радвам на обратна връзка.

Благодаря за отделеното време.
Виж целия пост
# 131
Здравейте!

Тук съм написла подробна статия за ситуации като тази, която описвате, казва се "Токсичната връзка - защо интелигентните жени попадат в този капан": https://naukazahorata.com/%D1%82%D0%BE%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%87%D … 0%B7%D0%BA%D0%B0/

Вие казвате, че е "грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво". 

Ако не можете да разчитате на един мъж за това да Ви подкрепя, да Ви разбира, да сте спокойна около него, то за каква връзка говорим?

Сама си давате сметка, че връзката, в която сте попаднала не е здравословна за Вас.
Но това съвсем не е лесно да бъде избегнато, защото връзката между дъщеря и баща белязва нейния романтичен живот.

Тъй като не е описано какво точно се е случило и как сте израснала няма да се спирам подробно на тази тема сега.
Най-общо казано, когато фигурата на бащата липсва, това оформя представа, че мъжете си тръгват и че на тях не може да се разчита, че не заслужавате внимание. И подсъзнателно търсите повтаряне на познат модел, а именно нестабилни отношения като тези, които описвате. Това е много дълбок и подсъзнателен процес, който допускам, че има отношение в случая.

Вероятно зад цялата ситуация седи чувството, че всъщност се самосаботирате да сте щастлива и на подсъзнателно ниво вярвате, че това заслужавате. Без да разговарям с Вас подробно няма как да вникна в дълбочина.

Ако искате да поговорим и да вникнем заедно в причините зад случващото се с личния Ви живот, то ми пишете на лично съобщение.

Всичко тук не се свежда само до адресиране на отношенията с този конкретен мъж, а със Вас самата.

Поздарви,
Ина



Здравейте, Ина!

С голям интерес изчетох всички статии и коментари и много се радвам, че открих това местенце!
Отдавна се каня да се обърна към психолог, но може би все не събирам смелост и мисля, че тук мога да направя първата си крачка.

Винаги съм се чудела на хората, които са заедно с някого, с когото не са особено щастливи, но пък защото са на по 30, искат да имат деца и защото знаят, че е трудно да започнат всичко отначало. Е, след като няколко години се лутам от връзка във връзка и най-вече все се връщам при един и същ човек, от когото и все си тръгвам, започвам да се чувствам по същия начин и да съм част от хората, на които се чудех преди. Аз съм ( извинявам се, че ще прозвучи нескромно, но искам максимално да добиете представа ) красиво момиче, оправно, забавно и можещо. Винаги съм се оправяла сама със всичко, била съм смела, взимала съм крайни и трудни решения. Откакто допуснах човек Х до себе си (който ме омая с чара си, но е много далече от мен и на години и на външен вид и на вибрации за живота) започнах да ''затъвам''. С поведението му, което оправдавам толкова време, стигнах до там да се съмнявам в себе си, във възможностите си, самочувствието ми падна, мечтите ми също, навиците ми, въобще не съм себе си. Минавах през много нападки, подигравки и унижения ( кои не са били уб' на сериозно'', други са били.. ). С този човек много сме се наранявали взаимно, минали през какво ли не, че аз загубих себе си в страх да не ме нагруби пак, да не ми направи коментар, да не ме подиграва. Няколко пъти в искрени спорове си е признавал, че може би подсъзнателно ме е омаловажавал, защото може би си дава сметката, че не ед остатъчно добър за мен и да си избивал комплексите...
Страх ме е, че ако се разделим пак, отново ще пробвам с други мъже, ще се разочаровам и ще искам да се върна при него, защото " си го познавам и е най-малкото зло  ( образно казано )" Въпреки всичко е грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво.
Сякаш не мога да взема адекватно решение ( тръгвала съм си многократно от този човек и съм се усещала как просто вдишвам въздуха отново ) докато не отмине този розов период и не започна пак да страдам по него.
Искам да взема решение, но имам чувството, че нищо не е правилно и не мога да мисля трезво  ( или мисля прекалено много, защото не ми се почва живота ми отново отначало -- търсене на квартири, местене, срещи с нови мъже, търсене на него в тях... )
Имам чувството, че не мога да понасям никой вече и губя интерес изключително бързо към всеки мъж, отблъсквам се, самонавивам се. Израснала съм без баща и не знам дали това няма отражение върху това какво търся и очаквам от един мъж.. ПРиятелят ми има дете и аз постоянно се сравнявам с него и с това колко добре и внимателно се отнася с него, а на мен ми вика и ми се заяжда постоянно и това ме разстройва. Определено и това, че съм супер чувствителна не ми помага, защото той е на другата крайност. В този омагьосан кръг съм от години и знам, че звучи детско, но може би просто се изморих и се надявам тайно някой просто да дойде и да ми каже какво трябва да направя, за да се освестя и да продължа да си живея пълноценно живота.

Благодаря предварително за мислите ти относно това, което споделих!
Виж целия пост
# 132
Здравейте отново! Дали може да споделите, обясните, дадете основни/практически насоки - как детето в ранна възраст да получи необходимия инструментариум за разбиране, приемане и справяне със собствените си емоции?
Частта, в която, нагледно, давате пример с чувството на завист е лесна за възприемане и приемане на това чувство и в съзнанието веднага ми изникна спомен как никога никой от биологичните роднини не ми е говорил за това "гадно" чувство освен майка ми и нейната майка, които  твърдяха, че това е "гадно" чувство и човек не трябва да го изпитва, а самата тя (майка ми) е завистлив човек и макар да не го е изричала с думи, с поведението си винаги съм усещала това в нея. Замислих се колко табута има по отношение на палитрата чувства и емоции, които не са чужди на хората и изпитах яд, толкова ли е трудно да признаеш, че нищо човешко не ти е чуждо, да го приемеш и отработиш така, че да не бъде разрушително за теб самия.
Не знам как да отработвам в съзидателна посока тези неща, може ли да дадете основни примери и насоки как да отработваме и как да учим и децата си на това?
Ще дам пример с това, че като бях дете и съм се разплаквала за нещо, родителите ми започваха да ми крещят, използваха изрази като "Стига си циврила" и подобни.
Сега, когато съм майка и детето ми се разплаче, вътрешно усещам чувство на фрустрация защо плаче сега, но си спомням моя собствен опит, който съм имала с родителите си, как съм се чувствала и се опитвам да разбера детето си, вместо" Стига си циврила", използвам изрази от типа на "Кое те разстрои" или "Защо се разстрои", опитвам се да покажа на детето си, че приемам това, което изпитва и че може да ми се довери в това да говорим какво го е разстроило, но не знам дали ми се получава, искам да кажа, че се чувствам неуверана и се хващам колко недодялано звуча в опити да му обясня и помогна (искам да поясня, че го разбирам, не се преструвам, като човек, който е израснал на самотек и в чести моменти на самота, не искам да допусна детето ми да се чувства като мен), защото вътрешно се чувствам неуверена дали правя нещата правилно, защото ме е страх, че детето ми ще усети, че вътрешно се ядосвам, а не искам, искам да знае, че приемам всичко, което би изпитало и че съм готова да го подкрепя. Мисля, че съм сензитивен човек, умеещ да анализира, наблюдава и вниква в дълбочина и знам, че тези ми качества могат да бъдат полезни на детето ми, учейки го на емоционална осъзнатост.
Виж целия пост
# 133
Много Ви благодаря за времето!

Прочетох статията ви и наистина намирам себе си в нея. Особено частта със самочувствието и това, че се боря и връзката ми е фокуса постоянно. Загубих себе си, мотивацията си за растеж на работното място.. да се грижа за себе си..

Накратко само ще кажа, че баща ми е бил починал от рак акто съм била бебе и не го помня. Но помня приятеля на майка ми, с когото израснах и живееше вкъщи около 15 години( също по-възратсен от нея с 13 години)

Осъзнавам сама, че ми е липсвало внимание, обич, да се чувствам на “тати принцесата”, да съм поставяна на първо място, не съм се чувствала важна, не съм чувствала, че моите емоции са от значение и някой ги взима предвид. Това проектирам и в сегашната си връзка може би.. осще повече като се съпоставям с детето му и виждам как той има тази обич и грижа към детето си и ревнувам и очаквам същото и за себе си, като постоянно се чувствам ощетена, неважна, излишна…

Разбирам, че има над какво да работя, но смятте ли, че ако работя върху себе си и остана с този човек, ще доведе до нещо добро или това е кауза пердута и такава отровена връзка е по-добре да се прекрати и да дам ново начало за себе си и за предстоящата връзка в бъдеще.
Здравейте!

Тук съм написла подробна статия за ситуации като тази, която описвате, казва се "Токсичната връзка - защо интелигентните жени попадат в този капан": https://naukazahorata.com/%D1%82%D0%BE%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%87%D … 0%B7%D0%BA%D0%B0/

Вие казвате, че е "грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво". 

Ако не можете да разчитате на един мъж за това да Ви подкрепя, да Ви разбира, да сте спокойна около него, то за каква връзка говорим?

Сама си давате сметка, че връзката, в която сте попаднала не е здравословна за Вас.
Но това съвсем не е лесно да бъде избегнато, защото връзката между дъщеря и баща белязва нейния романтичен живот.

Тъй като не е описано какво точно се е случило и как сте израснала няма да се спирам подробно на тази тема сега.
Най-общо казано, когато фигурата на бащата липсва, това оформя представа, че мъжете си тръгват и че на тях не може да се разчита, че не заслужавате внимание. И подсъзнателно търсите повтаряне на познат модел, а именно нестабилни отношения като тези, които описвате. Това е много дълбок и подсъзнателен процес, който допускам, че има отношение в случая.

Вероятно зад цялата ситуация седи чувството, че всъщност се самосаботирате да сте щастлива и на подсъзнателно ниво вярвате, че това заслужавате. Без да разговарям с Вас подробно няма как да вникна в дълбочина.

Ако искате да поговорим и да вникнем заедно в причините зад случващото се с личния Ви живот, то ми пишете на лично съобщение.

Всичко тук не се свежда само до адресиране на отношенията с този конкретен мъж, а със Вас самата.

Поздарви,
Ина



Здравейте, Ина!

С голям интерес изчетох всички статии и коментари и много се радвам, че открих това местенце!
Отдавна се каня да се обърна към психолог, но може би все не събирам смелост и мисля, че тук мога да направя първата си крачка.

Винаги съм се чудела на хората, които са заедно с някого, с когото не са особено щастливи, но пък защото са на по 30, искат да имат деца и защото знаят, че е трудно да започнат всичко отначало. Е, след като няколко години се лутам от връзка във връзка и най-вече все се връщам при един и същ човек, от когото и все си тръгвам, започвам да се чувствам по същия начин и да съм част от хората, на които се чудех преди. Аз съм ( извинявам се, че ще прозвучи нескромно, но искам максимално да добиете представа ) красиво момиче, оправно, забавно и можещо. Винаги съм се оправяла сама със всичко, била съм смела, взимала съм крайни и трудни решения. Откакто допуснах човек Х до себе си (който ме омая с чара си, но е много далече от мен и на години и на външен вид и на вибрации за живота) започнах да ''затъвам''. С поведението му, което оправдавам толкова време, стигнах до там да се съмнявам в себе си, във възможностите си, самочувствието ми падна, мечтите ми също, навиците ми, въобще не съм себе си. Минавах през много нападки, подигравки и унижения ( кои не са били уб' на сериозно'', други са били.. ). С този човек много сме се наранявали взаимно, минали през какво ли не, че аз загубих себе си в страх да не ме нагруби пак, да не ми направи коментар, да не ме подиграва. Няколко пъти в искрени спорове си е признавал, че може би подсъзнателно ме е омаловажавал, защото може би си дава сметката, че не ед остатъчно добър за мен и да си избивал комплексите...
Страх ме е, че ако се разделим пак, отново ще пробвам с други мъже, ще се разочаровам и ще искам да се върна при него, защото " си го познавам и е най-малкото зло  ( образно казано )" Въпреки всичко е грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво.
Сякаш не мога да взема адекватно решение ( тръгвала съм си многократно от този човек и съм се усещала как просто вдишвам въздуха отново ) докато не отмине този розов период и не започна пак да страдам по него.
Искам да взема решение, но имам чувството, че нищо не е правилно и не мога да мисля трезво  ( или мисля прекалено много, защото не ми се почва живота ми отново отначало -- търсене на квартири, местене, срещи с нови мъже, търсене на него в тях... )
Имам чувството, че не мога да понасям никой вече и губя интерес изключително бързо към всеки мъж, отблъсквам се, самонавивам се. Израснала съм без баща и не знам дали това няма отражение върху това какво търся и очаквам от един мъж.. ПРиятелят ми има дете и аз постоянно се сравнявам с него и с това колко добре и внимателно се отнася с него, а на мен ми вика и ми се заяжда постоянно и това ме разстройва. Определено и това, че съм супер чувствителна не ми помага, защото той е на другата крайност. В този омагьосан кръг съм от години и знам, че звучи детско, но може би просто се изморих и се надявам тайно някой просто да дойде и да ми каже какво трябва да направя, за да се освестя и да продължа да си живея пълноценно живота.

Благодаря предварително за мислите ти относно това, което споделих!
Виж целия пост
# 134
Мисля, че и сама знаете отговора.

Вие сте привлякла мъж, който е свързан с някакво чувство на дефицит у вас. Липса на обич, внимание, вяра, че не заслужавате повече, ревност от обичта към детето му и т.н.

Това не Ви прави щастлива и сама описвате, че тази връзка изпива силите Ви и не Ви помага да се чувствате добре.

Ако започнете на чисто и се фокусирате върху това да поработите върху себе си, да излекувате травмите, които са Ви били нанесени в детството, то Вие ще започнете да се чувставте по различен начин спрямо себе си и ще оценявате хората, които идват в живота Ви не от гледна точка на това да запълнят Ваши дефицити, а да са там, защото искате това и се чувствате добре с тях.

Това може да се случи само, когато започнете да се чувствате цяла и сама по себе си достатъчна. Тогава ще привлечете мъж, който е съвсем различен и ще се отнася с Вас по съвсем различен начин. Ще имате здравословна връзка, която Ви помага да се развивате по всякакъв начин, а не Ви смачква.

В противен случай ще продължавате да се лутате в този порочен кръг на привличане на мъже, които са "едни и същи" или да се връщате към този конкретен мъж, който успешно "натиска бутоните" на травмата Ви.

Изводите оставям на Вас.



Много Ви благодаря за времето!

Прочетох статията ви и наистина намирам себе си в нея. Особено частта със самочувствието и това, че се боря и връзката ми е фокуса постоянно. Загубих себе си, мотивацията си за растеж на работното място.. да се грижа за себе си..

Накратко само ще кажа, че баща ми е бил починал от рак акто съм била бебе и не го помня. Но помня приятеля на майка ми, с когото израснах и живееше вкъщи около 15 години( също по-възратсен от нея с 13 години)

Осъзнавам сама, че ми е липсвало внимание, обич, да се чувствам на “тати принцесата”, да съм поставяна на първо място, не съм се чувствала важна, не съм чувствала, че моите емоции са от значение и някой ги взима предвид. Това проектирам и в сегашната си връзка може би.. осще повече като се съпоставям с детето му и виждам как той има тази обич и грижа към детето си и ревнувам и очаквам същото и за себе си, като постоянно се чувствам ощетена, неважна, излишна…

Разбирам, че има над какво да работя, но смятте ли, че ако работя върху себе си и остана с този човек, ще доведе до нещо добро или това е кауза пердута и такава отровена връзка е по-добре да се прекрати и да дам ново начало за себе си и за предстоящата връзка в бъдеще.
Здравейте!

Тук съм написла подробна статия за ситуации като тази, която описвате, казва се "Токсичната връзка - защо интелигентните жени попадат в този капан": https://naukazahorata.com/%D1%82%D0%BE%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%87%D … 0%B7%D0%BA%D0%B0/

Вие казвате, че е "грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво".  

Ако не можете да разчитате на един мъж за това да Ви подкрепя, да Ви разбира, да сте спокойна около него, то за каква връзка говорим?

Сама си давате сметка, че връзката, в която сте попаднала не е здравословна за Вас.
Но това съвсем не е лесно да бъде избегнато, защото връзката между дъщеря и баща белязва нейния романтичен живот.

Тъй като не е описано какво точно се е случило и как сте израснала няма да се спирам подробно на тази тема сега.
Най-общо казано, когато фигурата на бащата липсва, това оформя представа, че мъжете си тръгват и че на тях не може да се разчита, че не заслужавате внимание. И подсъзнателно търсите повтаряне на познат модел, а именно нестабилни отношения като тези, които описвате. Това е много дълбок и подсъзнателен процес, който допускам, че има отношение в случая.

Вероятно зад цялата ситуация седи чувството, че всъщност се самосаботирате да сте щастлива и на подсъзнателно ниво вярвате, че това заслужавате. Без да разговарям с Вас подробно няма как да вникна в дълбочина.

Ако искате да поговорим и да вникнем заедно в причините зад случващото се с личния Ви живот, то ми пишете на лично съобщение.

Всичко тук не се свежда само до адресиране на отношенията с този конкретен мъж, а със Вас самата.

Поздарви,
Ина



Здравейте, Ина!

С голям интерес изчетох всички статии и коментари и много се радвам, че открих това местенце!
Отдавна се каня да се обърна към психолог, но може би все не събирам смелост и мисля, че тук мога да направя първата си крачка.

Винаги съм се чудела на хората, които са заедно с някого, с когото не са особено щастливи, но пък защото са на по 30, искат да имат деца и защото знаят, че е трудно да започнат всичко отначало. Е, след като няколко години се лутам от връзка във връзка и най-вече все се връщам при един и същ човек, от когото и все си тръгвам, започвам да се чувствам по същия начин и да съм част от хората, на които се чудех преди. Аз съм ( извинявам се, че ще прозвучи нескромно, но искам максимално да добиете представа ) красиво момиче, оправно, забавно и можещо. Винаги съм се оправяла сама със всичко, била съм смела, взимала съм крайни и трудни решения. Откакто допуснах човек Х до себе си (който ме омая с чара си, но е много далече от мен и на години и на външен вид и на вибрации за живота) започнах да ''затъвам''. С поведението му, което оправдавам толкова време, стигнах до там да се съмнявам в себе си, във възможностите си, самочувствието ми падна, мечтите ми също, навиците ми, въобще не съм себе си. Минавах през много нападки, подигравки и унижения ( кои не са били уб' на сериозно'', други са били.. ). С този човек много сме се наранявали взаимно, минали през какво ли не, че аз загубих себе си в страх да не ме нагруби пак, да не ми направи коментар, да не ме подиграва. Няколко пъти в искрени спорове си е признавал, че може би подсъзнателно ме е омаловажавал, защото може би си дава сметката, че не ед остатъчно добър за мен и да си избивал комплексите...
Страх ме е, че ако се разделим пак, отново ще пробвам с други мъже, ще се разочаровам и ще искам да се върна при него, защото " си го познавам и е най-малкото зло  ( образно казано )" Въпреки всичко е грижовен, отговорен и мога да разчитам на него за много неща, с изключение на това да се чувствам разбрана, подкрепена и спокойна на емоционално ниво.
Сякаш не мога да взема адекватно решение ( тръгвала съм си многократно от този човек и съм се усещала как просто вдишвам въздуха отново ) докато не отмине този розов период и не започна пак да страдам по него.
Искам да взема решение, но имам чувството, че нищо не е правилно и не мога да мисля трезво  ( или мисля прекалено много, защото не ми се почва живота ми отново отначало -- търсене на квартири, местене, срещи с нови мъже, търсене на него в тях... )
Имам чувството, че не мога да понасям никой вече и губя интерес изключително бързо към всеки мъж, отблъсквам се, самонавивам се. Израснала съм без баща и не знам дали това няма отражение върху това какво търся и очаквам от един мъж.. ПРиятелят ми има дете и аз постоянно се сравнявам с него и с това колко добре и внимателно се отнася с него, а на мен ми вика и ми се заяжда постоянно и това ме разстройва. Определено и това, че съм супер чувствителна не ми помага, защото той е на другата крайност. В този омагьосан кръг съм от години и знам, че звучи детско, но може би просто се изморих и се надявам тайно някой просто да дойде и да ми каже какво трябва да направя, за да се освестя и да продължа да си живея пълноценно живота.

Благодаря предварително за мислите ти относно това, което споделих!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия